Най-сетне сълзите й попресъхнаха. Тя опря лице на врата ми, отпуснала натежалата си главица на рамото ми, а като минавахме покрай прозореца с гледка към езерото, виждах отражението на разширените й от ужас очи, втренчени в сребристия мрак. Носеше я висок мъж с оредяваща коса. Осъзнах, че виждам масата за хранене през нас. „Вече и отраженията ни са призраци“ — помислих си.
— Ки? Искаш ли да хапнеш нещо?
— Не съм гладна.
— А ще пийнеш ли чаша мляко?
— Не, какао. Студено ми.
— Да, разбира се, студено ти е. Имам какао.
Понечих да я сваля на земята, но тя панически ме стисна и ме зарита с пухкавите си крачета. Отново я вдигнах, като този път я подпрях на кръста си, и тя се успокои.
— Кой е тук? — прошепна. Отново трепереше. — Кой е тук ’свен нас?
— Не зная.
— Има едно момченце. Видях го ей там. — Посочи със Стрикланд към плъзгащата се врата към верандата (всички столове навън бяха преобърнати и разхвърляни по ъглите — Дори един липсваше, очевидно се бе прекатурил през парапета). — Беше черно, като в онова смешно филмче, дето гледахме с Мати. Има и други черни хора. Една жена с голяма шапка. Един мъж със сини панталони. Останалите не ги виждам добре. Гледат ни. Не ги ли виждаш?
— Не могат да ни направят нищо лошо.
— Сигурен ли си? Сигурен си, нали?
Не отговорих.
Зад кутията с брашното намерих буркан с пакетчета какао, отворих едно и го изсипах в чаша. В този миг падна гръм. Ки подскочи в ръцете ми и нададе протяжен, отчаян стон. Гушнах я и я целунах.
— Не искам на земята, Майк, страх ме е.
— Не бой се. Ти си моето добро момиче.
— Страх ме е от момчето и от мъжа със сините панталони, и от жената с шапката. Мисля, че е онази, която беше с роклята на Мати. Те призраци ли са?
— Да.
— А лоши ли са, като онези мъже, дето ни преследваха на панаира? Лоши ли са?
— Не знам точно, Ки, и това е самата истина.
— Но ще разберем.
— А?
— Ти така си помисли. „Но ще разберем.“
— Да — казах. — Май това си мислех. Или нещо подобно.
Докато се стопли водата в чайника, занесох малката в спалнята; смятах, че все ще намеря някоя дреха на Джо, но всички чекмеджета на тоалетката бяха празни. Както и цялата нейна половина от гардероба. Сложих Ки на голямото двойно легло, където, откак се завърнах, дори веднъж не бях легнал да подремна, свалих й дрехите, отнесох я в банята и я увих в хавлия. Тя трепереше, устните й бяха посинели. С друга кърпа й подсуших косата, доколкото можах. През цялото време тя нито за миг не изпусна плюшеното кученце, което вече се пропукваше по шевовете и пълнежът изпадаше отвътре.
Отворих аптечката, порових вътре и най-сетне на най-горния рафт намерих онова, което търсех — бенадрилът, с който Джо не се разделяше заради сенната си хрема. Хрумна ми да погледна срока на годност на кутията, но едва не се изсмях. Какво значение би могло да има това? Сложих Ки на капака на тоалетната чиния и я оставих да се държи за врата ми, докато вадех розово-белите хапчета от опаковката. После изплакнах чашата и я напълних със студена вода. В този момент улових някакво движение в огледалото, което отразяваше вратата и голямата спалня зад нея. Казах си, че това са сенките на разлюлените от вятъра дървета. Поднесох таблетките на Ки. Тя посегна, после се замисли.
— Хайде — подканих я. — Това е лекарство.
— Какво лекарство? — попита ме и протегна ръчичка над шепата ми с таблетките.
— Противотъжно лекарство. Можеш ли да гълташ хапчета, Ки?
— Естествено. — Научих се, като бях на две.
Поколеба се още миг — гледаше мен и вътре в мен, струва ми се, за да се увери, че й казвам нещо, в което наистина вярвам. Може би снова, което видя, я успокои, защото взе капсулите и ги постави в устата си една по една. Погълна ги последователно, отпивайки от чашата на мънички глътки като птиче.
— Още съм тъжна, Майк.
— Трябва му известно време, за да подейства.