Разрових чекмеджето с моите ризи и намерих стара фланелка с надпис „Харли Дейвидсън“, която се бе свила от пране. Пак й беше ужасно голяма, но като я вързах отстрани, заприлича на нещо като саронг, който непрекъснато се свличаше от раменете й. Изглеждаше почти прекрасно.
В задния си джоб винаги нося гребен. Извадих го и сресах косата й назад. Вече започваше да изглежда нормално, но нещо липсваше. Нещо, което в мислите ми беше свързано с Ройс Мерил. Което обаче бе е доста налудничаво… нали?
— Майк? Какъв бастун? За какъв бастун си мислиш?
В този миг се сетих.
— Захарен бастун. От онези с панделките. — Извадих двете бели панделки от джоба си. Под слабата светлина червените им краища изглеждаха като възпалени. — Като тези.
Прибрах косата й на две малки опашки. Вече си имаше и панделки; и черното плюшено куче бе тук; слънчогледите се бяха преместили няколко метра по на север, но също бяха на линия. Общо взето всичко бе както трябва.
Тресна гръмотевица, наблизо падна дърво и лампата угасна. След пет секунди, през които бяхме заобиколени само с черно-сиви сенки, отново светна. Пак се върнахме в кухнята, но като минавахме покрай вратата на избата, иззад нея долетя смях. Аз го чух — чу го и Ки. Разбрах го по очите й.
— Грижи се за мен — промърмори. — Грижи се за мен, защото аз съм само едно малко човече. Ти ми обеща.
— Ще се грижа.
— Обичам те, Майк.
— И аз те обичам, Ки.
Чайникът свистеше. Напълних чашата до средата с вряла вода и добавих мляко, за да се изстуди и да се сгъсти напитката. Занесох Кира на дивана. Като минавахме покрай масичката, погледът ми се плъзна по пишещата машина и ръкописа, върху който лежеше книгата с кръстословиците. Тези неща вече ми изглеждаха някак глуповати и тъжни, като механизми, които никога не са работели както трябва, но сега напълно са се повредили.
Светкавица озари цялото небе и през стаята пробяга пурпурен лъч. Осветени за миг, бясно разлюлените дървета ми се видяха като гърчещи се пръсти, а когато мълнията премина покрай плъзгащата се врата към верандата, отзад, до печката, забелязах жена. Наистина беше със сламена шапка, чиято периферия бе колкото колело на каруца.
— Какво значи „Реката почти стигна морето“? — попита Ки.
Седнах и й подадох чашата.
— Изпий това.
— Защо онези мъже направиха лошо на мама? Не искаха ли да се радва?
— Сигурно — отвърнах. Разплаках се. Държах Ки на скута си и бършех сълзите с опакото на дланите си.
— И ти трябва да изпиеш няколко противотъжни хапчета — каза Ки. Подаде ми какаото. Панделките, които бях завързал на големи фльонги, подскочиха. — Ето. Пийни си.
Подчиних се. От северния край на постройката отново полетя стържещ, пукащ трясък. Тихото бучене на генератора замря и къщата отново потъна в сивкав мрак. По личицето на Ки пробягваха сенки.
— Стой мирно — казах й. — Опитай се да не се страхуваш. Може би отново ще светне. — След миг наистина светна, но неритмичната нотка в бръмченето на генератора и мъждукането на лампата вече бяха много по-осезаеми.
— Разкажи ми приказка — помоли Ки. — Разкажи ми за Прахоляшка.
— Пепеляшка.
— Да, за нея.
— Добре, но на разказвачите на приказки се плаща. — Свих устни, уж пия.
Тя ми подаде чашата. Какаото беше сладко и вкусно. Обаче усещането, че ни наблюдават, бе тягостно и съвсем не сладко. Нека гледат! Нека гледат, докато могат!
— Имало едно хубаво момиче на име Пепеляшка…
— Имало едно време! Така започва! Всички приказки така започват!
— Правилно, забравих. Та значи имало едно време едно хубаво момиче на име Пепеляшка, което имало две подли доведени сестри. Те се казвали… помниш ли?
— Пана и Суетами.
— Да, кралиците на лака за коса. Те карали Пепеляшка да върши цялата най-черна работа — да мете огнището и да чисти колибата на кучето в задния двор. Веднъж обаче се случило така, че известната рокгрупа Оейзис щяла да свири на купон в двореца и макар че и трите сестри били поканени…
Бях стигнал до частта, където добрата фея хваща мишките и ги превръща в мерцедес, когато бенадрилът подейства. Наистина беше противотъжно лекарство — като сведох поглед, Ки бе заспала, сгушена в свивката на лакътя ми. Взех чашата, която още стискаше, и я оставих на масичката, после отметнах вече изсъхващата й коса от челото.
— Ки?
Мълчание. Беше отпътувала за страната на Оле Затвори Очички. Сигурно бе допринесъл и фактът, че следобедният й сън бе прекъснат почти веднага, след като бе заспала.
Взех я и я занесох в северната спалня, а крачката й се люшкаха във въздуха и подгъвът на тениската подскачаше над коленцата й. Сложих я на леглото и придърпах пухената завивка чак до брадичката й. Гръмотевиците трещяха като артилерийски залпове, но тя дори не помръдваше. Изтощение, скръб, бенадрил… бяха я потопили в дълбок сън, далеч от всякакви призраци и страдания, а това бе хубаво.