Наведох се и я целунах страната й, която най-сетне се бе поразхладила.
— Ще се грижа за теб — промълвих. — Обещах и ще го сторя.
Ки сякаш ме чу, защото се обърна на една страна и издаде звук, подобен на тиха въздишка. Черните й мигли изглеждаха като сажди на фона на светлите й страни, контрастирайки със светлата й коса. Гледах я и се изпълвах с обич, която ме сполетя изведнъж, като болест.
„Грижи се за мен, аз съм малко човече.“
— Ще се грижа, птичето ми — обещах.
Отидох в банята и пуснах вода да напълня ваната, като в съня си. Щеше да проспи всичко, ако успея да събера достатъчно топла вода, преди генераторът съвсем да спре. Искаше ми се да имам гумена играчка, която да й дам, ако случайно се събуди: нещо като кита Вилхелм — но тя си имаше кученце, а и без това сигурно нямаше да се събуди. Не я очакваше ледено кръщение под ръчната помпа. Не съм жесток, не съм ненормален.
В аптечката имах само резервни ножчета за бръснене, само че те не бяха подходящи за предстоящата задача. Не бяха достатъчно надеждно средство. Но някой от кухненските ножове щеше да свърши работа. Ако напълнех мивката с вряла вода, дори нямаше да го усетя. Буквата Т на всяка ръка, късата чертичка по дължината на китката…
За миг излязох от зоната. Някакъв глас — собственият ми глас, който прозвуча като странна смесица от гласовете на Джо и Мати — се разпищя: „Какво си намислил? О, Майк, какво ти се върти из главата, за Бога?“
После изтрещя гръмотевица, светлините изгаснаха и дъждът отново заваля. Върнах се на мястото, където всичко бе ясно и действията ми не подлежаха на съмнение. Нека всичко свърши — мъката, болката, страхът. Не искам повече да мисля как Мати танцуваше върху летящата чиния, сякаш под лъча на прожектор. Не искам да съм тук, когато Ки се събуди — не искам да виждам как очите й се изпълват с мъка. Не искам да се боря с предстоящата нощ, нито със следващия ден, нито с по-следващия. Всички те са вагони на все същия тайнствен влак от памтивека. Животът е болест. Ще й приготвя хубава топла вана и ще я излекувам от него. Вдигнах ръце. В огледалото на аптечката се отрази мрачен силует… сянка… която също вдигна ръце в нещо като радостен поздрав. Значи през цялото време съм бил аз. Нямам нищо против.
Отпуснах се на коляно и проверих водата. Беше топла. Добре. Дори генераторът да спре, няма да изстине. Ваната беше дълбока. Като слизах в кухнята за ножа, ми хрумна да вляза във ваната при нея, след като си прережа вените във врялата вода в мивката. После размислих. Може да бъде изтълкувано погрешно от хората, които ще ни открият — хора с грозни помисли и още по-грозни подозрения. Онези, които ще дойдат, когато свърши бурята и дърветата бъдат разчистени от пътя. Не, след ваната ще я подсуша и отново ще я сложа в леглото заедно със Стрикланд. Ще седна в отсрещния ъгъл на стаята, в люлеещия се стол край прозореца. Ще постеля в скута си хавлиена кърпа, за да предпазя панталона си, и в крайна сметка ще заспя и аз.
Хлопката на Бънтър продължаваше да звъни. Вече ечеше много по-силно. Лазеше ми по нервите, пък и ако продължава така, може да събуди детето. Реших да я сваля, за да млъкне веднъж за винаги. Прекосих стаята и в същия миг ме блъсна силна въздушна струя. Не ставаше течение от счупения прозорец — това бе същата гореща струя въздух като в метрото. Сборникът с кръстословици полетя на пода, но притиснати от преспапието, страниците от ръкописа не помръднаха. Звънчето на Бънтър замлъкна.
В сумрачната стая дочух шепот. Някой изричаше думи, които не можех да уловя. Голяма работа! Какво значение има поредната демонстрация — поредният порив горещ вятър от Великото отвъдно?
Падна гръм и отново прозвуча въздишка. Този път, когато генераторът спря и светлините угаснаха, а стаята потъна в сиви сенки, ясно долових една дума:
Деветнайсет.
Обърнах се кръгом. Погледът ми попадна върху ръкописа на „Приятелят ми от детинство“ в отсрещния край на стаята. Изведнъж ми просветна. Проумях.
Не кръстословиците. Не и телефонният указател.
Моята книга. Моят ръкопис.
Прекосих стаята, смътно отбелязвайки, че водата в банята е престанала да тече. Като спря генераторът, е спряла и помпата. Нищо, вече е достатъчно дълбоко. И топло. Ще изкъпя Кира, но първо трябва да свърша нещо друго. Трябва да сляза по деветнайсет, а после може да се наложи да сляза и по деветдесет и две. Можех преспокойно да го направя. Бях написал малко повече от сто и двадесет страници, тъй че спокойно можех да го направя. Грабнах фенерчето от шкафа, щракнах го и го нагласих на масата. Крушката хвърляше кръгло бяло петно върху ръкописа — в този притъмнял следобед то бе ярко като прожекторен лъч.