— Не! — креснах и скочих на крака. — Остави я на мира! Не я закачай!
Влязох по-навътре в стаята, размахвайки фенера пред лицето си, сякаш да я прогоня с него. Край мен хвърчаха запушени буркани: някои съдържаха изсушени цветя, в други имаше старателно разделени на части гъби, в трети — горски билки. Разбиваха се в отсрещната стена с резки звуци като от ксилофон. Нито един не ме улучи — сякаш невидима ръка ги отклоняваше от мен.
Изведнъж писалището на Джо се подскочи във въздуха. Сигурно тежеше поне двеста килограма с цялото съдържание на чекмеджетата, но летеше като перце, накланяйки се ту на едната, ту на другата страна, като следваше противоположните въздушни течения.
Джо отново изпищя, по-скоро от ярост, отколкото от болка, а аз залитнах към затворената врата с чувството, че съм изгребан до дъно. Очевидно Сара не е единствената, която може да краде енергия от живите. Нещо подобно на семенна течност — сигурно ектоплазма — рукна от откритите отделения на бюрото като десет поточета, ненадейно бюрото се хвърли към отсрещния край на стаята. Всичко стана прекалено бързо за човешкото око. Ако там стоеше някой, щеше да стане на пихтия. Протест и агония се смесиха в подлудяващ писък — този път бе Сара, сигурен бях — после писалището се блъсна в стената, излетя навън и през дупката влетяха дъждовни капки. Горната разтегателна плоскост се откъсна от пантите си и увисна като изплезен език. Изскочиха кълбета прежда, ибришими, малки справочници за флора/фауна и горски пътеводители, напръстници, тетрадки, шевни игли, изсъхнали маркери — „пленните“ останки на Джо, както би ги нарекла Ки. Разхвърчаха се навсякъде като кости и кичури коса, разпилени от изровен ковчег.
— Престанете! — изграчих. — Престанете и двете. Стига толкова.
Но нямаше нужда да им го казвам. Като изключим свирепите пристъпи в бурята, бях съвършено сам сред руините от студиото на жена ми. Битката бе свършила. Или най-малкото бе прекратена за момента.
Коленичих, сгънах зеленото килимче и внимателно събрах вътре стъклата. Под него се намираше капакът към килер. Издутината, която напипах преди малко, бе една от пантите на капака. Знаех за това място и отдавна се канех да потърся бухалите. После започна да става какво ли не и забравих за намерението си.
В капака бе издълбан улей за халката. Дръпнах я, готов за пореден път да срещна съпротива, но той се повдигна с лекота. Миризмата, която ме лъхна отвътре, ме смрази. Тук не миришеше на влажна гнилоч, а на „Ред“ — любимия парфюм на Джо. Ароматът ме обгърна за миг, после отлетя. В следващия миг въздухът се изпълни с мирис на дъжд, корени и мокра пръст. Не беше много приятен, но вонята, която бях доловил при проклетата бреза край езерото, беше далеч по-противна.
Осветих с фенера трите стръмни стъпала. Забелязах приклекнала фигура, която се оказа тоалетна чиния — смътно помня как Бил и Кени Остър я свалиха тук през 90-а или 91-ва. Имаше някакви метални кутии — всъщност чекмеджета от картотека — увити в полиетилен и натрупани на палети. Стари плочи и книжа. Осемпистов магнетофон в найлонов чувал. До него в друг чувал се мъдреше стар видеокасетофон. А в ъгъла…
Седнах, провесих крака и усетих допир по глезена, който бях изкълчил в езерото. Насочих фенера между коленете си и за миг осветих чернокож младеж. Но не беше детето от езерото — това бе по-голямо и доста по-едро. Изглеждаше на дванадесет или може би на четиринадесет години. Малкият удавник бе на не повече от осем години. Това дете се озъби насреща ми и изсъска като котка. Очите му нямаха зеници — бяха изцяло бели, като на момчето в езерото, все едно гледаш статуя. То клатеше глава. „Не слизай тук, бели човече. Остави мъртвите да почиват в мир.“
— Но ти не почиваш в мир — отвърнах и насочих фенера право в него. За миг станах свидетел на отблъскваща картина. Виждах право през него, но същевременно виждах и във него: гниещите останки от езика в устата му, очите в очните ябълки, мозъкът, заключен в черепа. То ненадейно изчезна и след него остана само спираловидна вихрушка.
Слязох, вдигнал високо фенера. Под лъча танцуваха множество сенки, които сякаш протягаха ръце.
На пода в килера (което бе ласкателен термин за място, където единствено може да се пълзи) бяха наредени дървени скари, за да не поставяме вещите направо на земята. Водата която се стичаше по склона, вече се бе превърнала в истинска река, а почвата бе толкова изронена, че дори да се пълзи беше доста трудно. Ароматът на парфюма вече не се усещаше. Помещението излъчваше неприятния дъх на речно дъно и — зная, звучи доста неправдоподобно, имайки предвид настоящите атмосферни условия — далечна, потискаща миризма на пепел и огън.