Почти веднага забелязах онова, за което бях дошъл. Бухалите, които Джо бе поръчала по пощата и сама бе дошла да получи през ноември 93-та, бяха в североизточния ъгъл, където само шейсет сантиметра деляха наклонените скари от пода на студиото. „Божке, ама как мязат на истински!“ — бе казал Бил Дийн, и Божке, колко беше прав: под яркия лъч на фенера изглеждаха като птици, които са се задушили в прозрачната пластмаса. Очите им бяха като блестящи венчални халки около огромни черни зеници. Пластмасовите им пера бяха боядисани в тъмнозеления нюанс на борови иглички, коремчетата им грееха в мръсно оранжево-бяло. Запълзях към тях по скърцащите, разместващи се скари, а лъчът на фенера подскачаше пред мен и се опитвах да не си задавам въпроса дали чернокожото хлапе не ме преследва пълзешком. Като стигнах до бухалите, машинално вдигнах глава и се ударих в изолацията под пода на студиото. „Веднъж за «да» и два пъти за «не», тиквеник с тиквеник“ — помислих си.
Подхванах с пръст найлона, в който бяха увити бухалите, и го придърпах към себе си. Исках да се махна оттук. Усещането, че непосредствено под мен тече вода, бе особено и неприятно. Както и миризмата на огън, която като че ли се усилваше, независимо от влагата. Ами ако студиото гори? Ами ако Сара е успяла някак да го подпали? Като нищо ще се опека тук, макар калните потоци от поройния дъжд да стигат чак до корема ми.
Забелязах, че единият бухал има пластмасова поставка — да го закрепиш по-стабилно върху верандата или площадката си, скъпи, за да плаши свраките — но поставката, на която трябваше да е прикрепен другият, липсваше. Измъкнах се заднишком през капака, като стисках фенера в една ръка и влачех чувала с бухалите с другата, потръпвайки при всяка гръмотевична канонада. Изминах едва няколко крачки, когато влажното тиксо, с което беше залепен чувалът, се отлепи. Бухалът без поставка бавно се наклони, вперил в мен замислен поглед.
Въздушна вихрушка. Едва доловим, успокоителен аромат на парфюм „Ред“. Измъкнах бухала за рогоподобните образувания на челото и го обърнах надолу с главата. На мястото, където е била пластмасовата поставка, бяха останали само две пречки с празно пространство помежду им. В дупката имаше малка тенекиена кутия, която познах още преди да съм я извадил. Знаейки какво ще видя, насочих фенера към капака: „Полезните вещи на Джо“ бе изписано със старинни позлатени букви. Беше купила кутийката от някакъв антикварен магазин.
Погледнах я и сърцето ми се разтуптя. Над главата ми трещяха гръмотевици. Капакът на килера стоеше отворен, но вече бях забравил, че искам да се кача. Бях забравил всичко освен тенекиената кутийка, която стисках — беше голяма колкото кутия за пури, но не толкова дълбока. Разперих длан над капака и го повдигнах.
Купчина хвърчащи листчета бяха наслагани върху два бележника с пружина, от онези, в които си водя бележки и си записвам имената на героите. Двата бяха прикрепени с ластик. Най-отгоре бе поставен лъскав черен квадрат. Чак когато го взех и го доближих до фенера, осъзнах, че е негатив.
Призрачна, чернокожа и леко оранжевееща, пред мен бе Джо в сивия си бански от две части. Бе застанала на сала, скръстила ръце на тила си.
— Джо — прошепнах, но не можах да изрека нито дума повече. Задавиха ме сълзи. Подържах негатива още миг, защото не ми се щеше да се разделя с него, после го прибрах в кутията с листчетата и бележниците. Заради тези неща е идвала в Сара през юли деветдесет и четвърта — за да ги събере и да ги скрие на колкото е възможно по-сигурно място. Махнала е бухалите от верандата (Франк е чул външната врата да се тряска) и ги е донесла тук. Представях си я съвсем живо как трескаво откъсва поставката на единия бухал и набутва тенекиената кутия в пластмасовия му корем, после увива и двата в найлонов чувал и ги довлича тук, а през това време брат й седи на капака на колата си, пуши марлборо и усеща вибрациите. Лошите вибрации. Съмнявам се, че някога ще проумея причините, накарали Джо да го направи, или какво си е мислела тогава… но почти със сигурност е вярвала, че в крайна сметка ще стигна до това подземие. Иначе защо ще оставя негатива?
Повечето хвърчащи листове бяха фотокопия от вестникарски статии от „Касъл Рок Кол“ и „Уикли Нюс“, очевидно предшественик на „Кол“. На всяко копие датите бяха. отбелязани със спретнатия, строг почерк на жена ми. Най-старият материал беше от 1865 г. и носеше заглавието „Още един спасен дом“. Завърналият се от фронта се наричаше Джаред Девор, тридесет и двегодишен. Изведнъж проумях една от загадките, които ме тревожеха: разминаващите се поколения. Докато клечах върху скарите с фенера, насочен към изписаната със старовремски шрифт страница, наум ми дойде една песен на Сара Тидуел. Песен с циничен текст, който гласи: „Старите го правят и младите също/И старите учат младите какво да правят…“