Когато Сара и Червените шапки се появили в Касъл Каунти и се настанили на ливадата, известна в последствие с названието „Тидуеловата ливада“, Джаред Девор трябва да е бил вече на шейсет и седем-осем години. Възрастен, но все още здрав и прав. Ветеран от Гражданската война. Тъкмо такъв възрастен мъж, когото младите гледат с уважение. А и Сара е права в песента си — старите учат младите какво да правят.
Но какво точно са направили?
От статиите за Сара и Червените шапки не ставаше ясно. Вярно е, че ги прегледах набързо, но общият тон ме потресе. Бих го описал като неизчерпаемо презрение. Червените шапки биваха наречени „нашите косове от Юг“ и „ритмичните черньовци“. Били пълни със „здрачна доброта“. Самата Сара била „изключителна чернокожа дама с широк нос, плътни устни и благородно чело“, която „с бодрото си настроение, ослепителната си усмивка и пронизителния си смях допада както на мъже, така и на жени.“
Това бяха, Боже опази, критични материали. Хубави статии, освен ако човек няма нищо против да го наричат изпълнен със здрачна доброта.
Набързо прерових листовете, търсейки нещо за обстоятелствата, при които „нашите косове от Юг“ са си заминали. Не намерих нищо. Но пък попаднах на материал от „Кол“ на който беше отбелязано 19 (веднага си помислих: „отвесно деветнадесет“) юли 1933 г. Заглавието гласеше: „Ветеран в туризма не успява да спаси дъщеря си“. Според статията Фред Дийн се борел с огнената стихия в източния край на ТР заедно с двеста други мъже, когато вятърът изведнъж се обърнал, заплашвайки да отнесе огъня към северния край на езерото, който до момента се считал за безопасен. По онова време много от местните държали лагери за лов и риболов там (това и аз го знаех). Махалата дори имала бакалия и свое име — Хейлоу Бей. Съпругата на Фред, Хилда, била там с тригодишните близнаци Уилям и Карла. В Хейлоу Бей били и множество други съпруги и деца.
Огънят бързо се разпространявал с промяната на вятъра, както твърдеше вестникът — като „парад от експлозии“. Преминал единствената преграда, която мъжете оставили на север, и се насочил право към далечния край на езерото. В Хейлоу Бей нямало ни един мъж, който да вземе нещата в ръце, а очевидно никоя жена не можела или не искала да се заеме. Паникьосали се, хукнали да товарят колите с деца и лагерни принадлежности и така задръстили единствения път, който водел до там. В крайна сметка някакъв стар автомобил или камион се повредил и с приближаването на огнената стихия през горите, не видели капка дъжд от миналия април, жените, които чакали до последния момент, се оказали в капан.
Доброволните отряди дошли навреме да ги спасят, но когато Фред Дийн намерил съпругата си, която се опитвала заедно с няколко други жени да избута от пътя закъсал стар форд, направил ужасяващо откритие. Били лежал на пода пред задната седалка и спял дълбоко, но Карла я нямало. Хилда, разбира се, качила и двамата в колата — били на задната седалка и се държали за ръце, както винаги. Но в някакъв момент, след като брат й пропълзял на пода и задрямал, докато Хилда натъпквала последните неща в багажника, Карла сигурно се е сетила за някоя играчка или кукла и се е върнала в бунгалото да я вземе. През това време майката се качила в старото десото и отпътувала, без да погледне децата. Карла Дийн или била в бунгалото в Хейлоу Бей, или още вървяла нагоре по пътя. И в двата случая огънят щял да я помете.
Пътят бил толкова тесен, че нямало как да се обърне кола, а дори да идвала отдолу, нямало откъде да мине. И така Фред Дийн, истински герой, хукнал пеш към забуления в черен дим хоризонт, където вече проблесвали ярките оранжеви езици на пламъците. Носен от вятъра, огънят вече се извисявал над върховете на дърветата и препускал да го посрещне като скъп любим.
Четях тези редове под светлината на фенера и ненадейно миризмата на огън и изгоряло се усили. Закашлях се… в този миг кашлицата ми бе сподавена от водата с металически вкус, която отново изпълваше гърлото и устата ми. За пореден път, този път коленичил в килера под студиото на жена си, изпитах усещането, че се давя. Отново се превих на две, но изплюх само малко слюнка.
Обърнах се и видях езерото. Гмурците над замъглената водна повърхност пищяха и се носеха в колона срещу мен, пляскайки с криле във водата. Синьото небе не се виждаше. Миришеше на въглища и барут. От небето се сипеше пепел. Източният бряг на Дарк Скор беше в пламъци, а от време на време чувах далечен пукот, когато някое кухо дърво избухваше. Звучаха като изстрели изпод земята.