Сведох поглед, опитвайки се да се отърва от видението, знаейки, че след миг-два то изобщо няма да ми се струва далечно като визия, а съвсем истинско, като пътешествието, което направихме с Кира до фрайбъргския панаир. Вместо пластмасов бухал със златни кръгове около зениците, гледах момиченце с яркосини очи. Седеше на градинска маса и плачеше, протягайки пухкавите си ръчици. Виждах го тъй ясно, както собственото си отражение в огледалото, докато се бръснех същата сутрин.
Малката беше горе-долу на годините на Кира, но доста по-пълничка, и косата й не бе руса, а черна. Косата на брат й ще запази същия цвят чак докато най-сетне започна да се прошарва през далечното лято на 1998 година — година, която тя никога няма да види, ако някой не я измъкне от този ад. Носи бяла рокличка и червени три четвърти чорапи, протяга ръце към мен и вика:„Татко, татко.“
Тръгвам към нея, но някакъв горещ порив ме разкъсва за миг — разбирам, че тук призракът съм аз и току-що Фред Дийн мина през мен тичешком.„Татко!“ — вика тя, но на него, не на мен.„Татко!“ и го прегръща, забравила саждите, които се размазват по бялата копринена рокля и пухкавото и лице, докато баща и я обсипва с целувки, от небето продължават да падат сажди, гмурците пляскат с криле и бързат към брега, надавайки пронизителни крясъци, сякаш оплакват някого.
„Татко, огънят идва!“ — вика тя и той я грабва на ръце.
„Зная, бъди смела — отвръща. — Всичко ще бъде наред, сладкишчето ми, но трябва да си смела.“
Огънят не идва — вече е тук. Целият източен бряг на Халоу Бей е в пламъци, които се придвижват насам и едно след друго поглъщат малките бунгала, където мъжете обичат да си лягат пияни след лов и през зимния риболовен сезон. Зад колибата на Ал Лерукс прането, което Маргьорит е простряла тази сутрин, е в пламъци, панталоните, роклите и бельото горят на простора, а въжетата са като огнени жици. От дърветата се сипят листа и кора — пламтящ въглен жегва Карла по вратлето и тя изпищява от болка. Фред бързо го затиска с длан, спускайки се тичешком с детето по склона към езерото.
„Не го прави! — крещя аз. Зная, че е извън силите ми да променя каквото и да било, но въпреки това му крещя и се опитвам някак си да го променя. — Надмогни го! За Бога надмогни го!“
„Татко, кой е този човек?“ — пита Карла и сочи към мен, а в този миг огънят лизва зеления покрив на бунгалото на Дийн.
Фред обръща глава накъдето му сочи Карла и виждам как лицето му е сгърчено от чувство за вина. Той знае какво прави, това е най-ужасното — дълбоко в себе си той прекрасно знае какво прави тук, в Хейлоу Бей, където извежда Улицата. Знае и се страхува някой да не го види. Но наоколо няма никого.
А може би има? За миг зениците му се разширяват, сякаш наистина забелязва нещо — танцуваща въздушна спирала, може би. Или пък ме усеща? Дали ме усеща? Дали в тази ужасна жега за миг не го облъхва ледено течение? Сякаш му пречат две чужди ръце; ръце, които биха го спрели, стига да бяха от плът и кръв? После извръща поглед и нагазва във водата край малкия кей на семейство Дийн.
„Фред! — крещя. — За Бога, човече, погледни я! Да не мислиш, че жена ти случайно я е облякла в бяла рокля? Кой би облякъл дете в бяла рокля, за да си играе навън?“ „Татко, защо отиваме във водата?“ — пита тя. „За да избягаме от огъня, сладкишче.“ „Татко, не мога да плувам!“
„Няма да се наложи“ — отвръща той и ме побиват тръпки! Защото това е самата истина — няма да и се наложи, нито сега, нито когато и да било. Поне Фред ще бъде по-милостив от Нормал Остър, когато дойде ред на Остър — намерил е по-милостив начин от жестоката смърт под помпата, която бълва ледена вода.
Бялата й рокличка се разперва като лилия. Червените й чорапки се мержелеят във водата. Тя прегръща врата му с всичка сила и двамата вече се смесват с ятото бягащи гмурци — птиците бързо размахват силните си криле, пляскат във водата, която кипва в бяла пяна, а те се взират с разсеяните си червени очи в мъжа и момиченцето. Вече не може да се диша от дим. Аз едва се мъкна след тях, нагазил в езерото — усещам хладния допир на водата, но не цамбуркам и водата зад мен не помръдва. Вече и източният, и северният бряг са в пламъци — заобикаля ни огнен полумесец, а Фред Дийн влиза все по-навътре с дъщеря си, понесъл я сякаш на кръщение. Но продължава да си повтаря, че се опитва да я спаси, само се опитва да я спаси; както цял живот Хилда ще си повтаря, че детето се е върнало в бунгалото да търси някаква играчка, че не са я изоставили нарочно, с бяла рокля и червени чорапки, за да я намери баща й, извършил някога нещо неописуемо. Това е миналото, царството на някога, там греховете на бащите се пренасят на синовете чак до потомците от седмо коляно, които още не са родени.