Не, въобще не му пука за роби и не го е грижа за земята на памука, хич не му дреме за черни печки, дето пеят мръснишки песни и после ги черпят с шампанско за негърските им масали. Въобще не го интересува, стига да си знаят мястото и да го оставят да си кротува на своето.
Ама тя не разбира от дума. Кучката безсрамна не си трае. Предупредиха я да се маха от Улицата, обаче тя си знае своето. Пак ходи, размотава се с бялата си рокля, че и сина си води, онова копеле с африканско име и без баща — баща му сигурно прекарал едната нощ с майка му в сеното кой знае къде из Алабама, а сега тя се перчи с плода от тая работа, безсрамница нагла. Разхожда се по Улицата, сякаш има право, макар че никой не спира да я заговори…
— Само дето не е вярно, нали? — попитах го. — Това е било на прапрадядо ти трън в окото, а? Говорели са с нея. Притежавала е магнетизъм — онзи неин смях може би. Мъжете й разказвали за посевите, а жените се хвалели с децата си. Даже й давали бебета си да ги подържи: тя се засмивала и малкото се засмивало. Момичетата търсели съвет за момчета. А момчетата… просто я гледали. Ама как я гледали, а? Пълнели им се очите и съм почти сигурен, че повечето си представяли нея, като се самозадоволявали.
Девор ме стрелна с гневен поглед. Старееше пред очите ми, бръчките се вкопаваха все по-дълбоко и по-дълбоко — постепенно се превръщаше в човека, който ме блъсна в езерото, защото не понасяше да му противоречат. А остарявайки, постепенно започна да избледнява.
— Това най е вбесявало Джаред, нали? Че не са я отблъснали и не са й обърнали гръб. Разхождала се е по Улицата, но никой не се отнасял с нея като с чернилка. Приемали са я като съсед.
Намирах се в зоната, по-дълбоко от когато и да било, чак там, където колективното им подсъзнание течеше като подземна река. Докато бях в зоната, можех да отпия от тази река, да напълня устата, гърлото и стомаха си и да усетя минералния й вкус.
През цялото лято Девор ги обработвал с разказите си. Те не били негови работници, приемал ги като свои момчета: Фред и Хари, Бен и Орън, Джордж Армбръстър и Дрейпър Фини, който на следващото лято щял да се напие, да скочи в каменната кариера Ийдс и да си счупи врата. Само дето подобни злополуки изглеждат малко нагласени. Дрейпър Фини пиел много от юли 1901 г. до август 1902 г., защото само така можел да заспи. Само така можел да изтика от съзнанието си ръката, протегната над водата, чиято длан се свива и отпуска, а на човек му се приисква да изкрещи: „Няма ли да престане, никога ли няма да престане.“
През цялото лято Джаред Девор им пълнел главите с приказки за онази черна кучка, за онази безсрамна мръсница. През цялото лято им повтарял за тяхната отговорност като мъже, за дълга им да се грижат за общността да остане чиста и как те трябва да сторят онова, което другите не могат или не желаят да направят.
Случило се един неделен следобед през август, време, когато Улицата опустява. По-късно, към пет часа, хората отново се раздвижват, а от шест часа до залез слънце широката пътека покрай езерото е препълнена с народ. Но в три следобед няма никого. Методистите са в Харлоу и се подготвят за следобедното пение; курортистите в „Уорингтън“ са седнали на обилен късен неделен обяд с печено пиле или шунка; в целия град семействата са се събрали на неделната трапеза. Онези, които вече са привършили, са се отдали на следобедна дрямка в горещината — в хамак, ако имат тази възможност. Сара харесва тези тихи мигове. Всъщност дори ги обича. Прекарала е голяма част от живота си по панаири и задимени евтини барове, където е трябвало да крещи, за да надвика буйстващите червендалести пияници, и макар че обича въодушевлението и непредсказуемостта на онзи живот, обича и тихото спокойствие на този живот. Безмълвието на тези разходки. В крайна сметка вече не е в първа младост — има син, който почти е загърбил детството си. Може би през въпросния неделен следобед Улицата й се е сторила прекалено тиха. Изминала цял километър и половина южно от поляната и не срещнала жива душа — дори Кито бил изчезнал от погледа й, заплеснал се да бере къпини. Сякаш всички са потънали вдън земя. Тя знае, че в Кашуакамак има вечеря на дружеството „Уестърн Стар“, и дори изпрати пай с гъби, защото вече се била сприятелила с някои от дамите в това дружество. Но не знае, че днес е и освещаването на новата църква „Баптистка благодат“, първата истинска църква, построена в ТР. Откъм другия бряг долитат песните на методистите. Звукът е тъй упойващ, далечен и красив — разстоянието и ехото изглаждат фалша.