— Не мога да помогна. Не мога да остана.
Думи, които долитаха от друга звездна система, които зърнах за миг върху чезнещи устни. От нея не бе останало друго освен очите, които плуваха в смрачения следобед; очи, които изглеждаха сякаш изтъкани от езерото.
— Бързай…
Тя изчезна. Запрепъвах се, подхлъзвайки се, към мястото, където стоеше, газех мъртвите брезови листа и посягах към въздуха. Какъв ли глупак съм изглеждал: с накривена стеномаска се опитвах да прегърна влажния сивкав въздух.
Долових далечен полъх на парфюм „Ред“… после подушвах само влажна пръст, езерна вода и противната смрад на содата, която се примесваше с всички останали миризми. Поне вече не миришеше на леш — вонята не е била по-истинска от…
От какво? От какво? Или всичко е истинско, или изобщо не е истинско. Ако изобщо не е истинско, значи съм откачил и съм готов за лудницата. Отместих поглед към сивата скала и видях торбата с кости, която бях измъкнал от влажната земя като изгнил зъб. От раздрания плат продължаваха лениво да се издигат тънки струйки дим. Това поне бе истина. Както и Зелената жена, която бе цялата овъглена и вече бе Черната жена — мъртва като изсъхналия клон, дето сочеше като ръка.
„Не мога да помогна, не мога да остана… побързай.“
За какво не може да ми помогне? Каква друга помощ ми е необходима? Всичко свърши, нали? Сара я нямаше: духът следва костите, лека нощ, мили дами, да й даде Бог да лужи в миръ.
И все пак във въздуха сякаш се процеждаше някакъв вонящ ужас, подобен на миризмата на гнилоч, която лъхаше от земята; името на Кира започна да отеква в главата ми, Ки-Ки, Ки-Ки, Ки-Ки, като вик на екзотична птица от тропиците. Заизкачвах се по дървените стъпала към къщата и макар да бях изтощен до крайност, последните изкатерих едва ли не тичешком.
Изкачих се на верандата и влязох оттам. Къщата изглеждаше същата — като изключим прекършеното дърво, което стърчеше през кухненския прозорец, но имаше нещо нередно. Нещо, което почти подушвах… и може би наистина го по-душвах, стипчиво и потискащо. Лудостта сигурно има характерната миризма на див змийски грах. Но не мисля, че някога ще дръзна да изследвам този феномен.
В предния коридор спрях, вгледан в купчина романи от Елмор Ленард и Ед Макбейн, струпани на пода. Сякаш ръка ги бе съборила от етажерката. Неистово размахваща се ръка. Забелязах и собствените си следи, които бях оставил на влизане и на излизане. Вече бяха позасъхнали. Би трябвало да са единствени — на идване носех Ки на ръце. Би трябвало, но не бяха. Другите бяха по-малки, но не чак толкова малки, че да ги объркам с детски стъпки.
Хукнах по коридора към спалнята в северното крило, викайки името й, но със същия успех можех да викам „Мати“, „Джо“ или „Сара“. Името на Кира звучеше като име на мъртвец. Завивката бе паднала на пода. С изключение на черното плюшено кученце, захвърлено на същото място, където се намираше в съня ми, леглото беше празно. Ки я нямаше.
Глава 29
Потърсих Ки по онзи телепатичен канал, благодарение на който през последните няколко седмици знаех с какво е облечена, в кое помещение на караваната се намира и какво прави там. Но не открих нищо — и тази връзка бе прекъсната.
Повиках Джо — така ми се струва — но и Джо бе изчезнала. Трябваше да се справям сам. Бог да ми е на помощ. Бог да е на помощ и на двама ни. Усетих как паниката се опитва да ме завладее, но й устоях. Трябваше да се постарая съзнанието ми да е ясно. Ако не мога да мисля, ще пропилея и последния шанс, който Ки може би все още има. Бързо се върнах по коридора до антрето, опитвайки се да не слушам неприятното гласче, което ми нашепваше, че Ки вече е изгубена, вече е мъртва. Не съм чул подобно нещо и няма как да го чуя, щом връзката помежду ни е прекъсната.
Сведох поглед към купчината книги, после погледнах към вратата. Новите следи също минаваха оттук. Светкавица раздра небето и изтрещя гръм. Отново излезе вятър. Застанах до вратата, посегнах към дръжката, но спрях. В цепнатината между касата и самата врата се бе закачило нещо — нещо фино и леко като нишка от паяжина.
Единствен бял косъм.
Отвратен, го разгледах без капка изненада. Трябваше да се досетя, разбира се, и ако не беше напрежението и всичките кошмари през този ужасен ден, щях да се досетя. Всичко се съдържаше в записа, в който Джон ми пусна сутринта… момент, който ми се струваше вече тъй далечен, сякаш принадлежеше на живота на друг човек.
Първо, на касетата автоматично беше записано и точното време, когато Джон е затворил телефона. „Девет и четиридесет, източно лятно време“ — казваше електронният глас, което означаваше, че Рожет се е обадила в шест и четиридесет сутринта… ако наистина е позвънила от Палм Спрингс. Подобна възможност най-малкото съществуваше — но ако това странно откритие ме бе осенило на път от летището към караваната на Мати, щях да си кажа, че несъмнено в цяла Калифорния е пълно със страдащи от безсъние хора, които приключват с делата си на Източния бряг още преди слънцето да се е издигнало над хоризонта, и толкоз по-добре за тях. Но имаше и нещо друго, което не можеше да се обясни толкова просто.