През всичките години след смъртта й не съм копнял за Джо с ожесточението, което изпитвах сега. Но нея я нямаше — не бе оставила и следа. Нямаше на кого друг да разчитам освен на себе си, ето защо тръгнах по Улицата, затрупана с паднали дървета: заобикалях ги, където можех, пропълзявах отдолу, ако препречваха цялата пътека, или ги прескачах с риск да вдигна шум, изпотрошавайки сума ти клони, само в краен случай. Крачех напред, изричах поред всички стандартни молитви за подобна ситуация, но като че ли ни една от тях не съумя да прогони образа на Рожет Уитмор, който се мержелееше пред очите ми. Нейното разкривено в писък, безмилостно лице.
Помня как си казах: „Това е къщата на духовете, но на открито“. Докато се препъвах по алеята, горите наоколо ми се струваха пълни с призраци: дървета, които бяха само по-разклатени при първия порив на бурята, при последвалия пристъп падаха едно след друго. Сякаш в гората отекваха стъпки на великан, който с грохот смазваше всичко, та нямаше защо да се тревожа за шума който вдигат собствените ми стъпки. Докато отминавах къмпинга „Бачхелдър“ — кръгла конструкция от готови плоскости, кацнала на една изпъкнала скала като шапка върху табуретка — видях, че целият покрив е смазан от повалена канадска ела.
На километър южно от „Сара“ насред пътеката забелязах една от белите панделки на Ки. Взех я и мислено отбелязах колко много приличат червените краища на кръв. Натъпках я в джоба си и продължих напред.
След пет минути стигнах до стара, обрасла с мъх ела, паднала напряко на пътеката — не се беше прекършила докрай и вълните подхвърляха върха, а сложната плетеница от тресчици, които още я свързваха с коренището, скърцаха като несмазани панти. Реших да пропълзя отдолу и когато се отпуснах на колене, забелязах тъкмо започващи да се пълнят с вода трапчинки от други колене. Намерих и още нещо — втората панделка, която също пъхнах в джоба си.
Тъкмо се бях пъхнал отдолу, когато чух как пада друго дърво, този път много по-близо. Звукът бе последван от писък — не от болка или страх, а от гняв и изненада. После чух гласа на Рожет, който за миг заглуши воя на вятъра:
— Върни се! Не отивай там, опасно е!
Бързо се измъкнах изпод дървото, без да усетя как един клон ми одра гърба, скочих на крака и хукнах по пътеката. Ако падналите дървета бяха малки, ги прескачах, без да бавя крачка. По-големите прескачах, без изобщо да се замислям на какво ще се одраскам или закача. Като плесница отекна гръмотевица. Последва я ярка светкавица, сред блясъка й през дърветата забелязах сиви стени. В деня, когато срещнах Рожет за първи път, хотелът едва се виждаше, но сега гората изглеждаше като разпрана стара дреха — щяха да минат години, докато се възстанови. Задната част на сградата бе полуразрушена от няколко огромни дървета, които очевидно бяха рухнали едновременно. Бяха се кръстосали като нож и вилица в чиния и бяха паднали върху руините под формата на разкривена буква X.
В този миг воят на бурята бе заглушен от гласа на Ки, който от ужас бе станал пронизителен:
— Върви си! Не искам, бяла бабо! Върви си!
Кошмарно бе да чувам гласа й, изпълнен с такъв смъртен страх, но се радвах, че изобщо го чувам.
На около десетина метра от мястото, където викът на Рожет ме накара да застина като истукан, пътеката бе препречена от още едно дърво. Рожет стоеше от другата му страна и протягаше ръка към Ки. Цялата й длан бе окървавена, но почти не я забелязах. Вниманието ми бе съсредоточено върху Ки.
Кеят, който свързва Улицата и бар „Сънсет“, беше доста дълъг — поне двайсет, а може би и трийсет метра. Достатъчно, за да се разходиш в приятна лятна вечер с любимата или с момичето, което си поканил на среща, и да запазиш хубав спомен. Бурята не го бе разрушила — все още — но от вятъра се бе нагънал като панделка. Спомних си кинопрегледа преди един детски филм, в който един наколен мост лудешки се люлееше в ураганна буря — в момента кеят между „Уорингтън“ и бар „Сънсет“ изглеждаше точно така. Клатеше се под напора на вълните и тънките му сглобки стенеха като акордеон. Преди имаше парапет — очевидно да предпази онези, които се връщат на брега след пиянска нощ — но сега бе изчезнал. Кира се намираше по средата на тази подскачаща, обляна с вода дървена конструкция. Виждах поне три черни правоъгълни дупки между брега и мястото където се намираше тя — някои дъски се бяха извадили. Изпод кея долиташе тревожно клан-клан-клан — това бяха кухите стоманени барабани, които поддържаха моста. Няколко от тях се бях откъснали и водата вече ги отнасяше. Ки бе разперила ръце като цирков въжеиграч. Черната фланелка се ветрееше около коленцата й и загорелите й от слънцето рамене.