Атмосферната промяна, която бе обещал метеорологът по телевизията, вече бе започнала и буреносните облаци отиваха на изток, тласкани от силен леден вятър. Поне час след спирането на дъжда дърветата в мокрите гори продължаваха да падат. Около пет часа приготвих сандвичи със сирене и доматена супа… както би казала Джо, храна за утешение. Кира яде без желание, но все пак се нахрани и изпи много мляко. Бях й облякъл друга моя тениска и тя си беше вързала косата на опашка. Предложих й белите панделки, но тя решително поклати глава и предпочете обикновен ластик.
— Тези панделки вече не ми харесват — заяви.
Реших, че и на мен не ми харесват. Прекосих дневната и застанах пред печката.
— Какво правиш? — Тя изгълта втората чаша мляко, плъзна се от високия стол и се приближи до мен.
— Ще запаля огън. Сигурно съм се изнежил от жегата. Така казваше мама.
Тя мълчаливо ме гледаше как вадя лист по лист от купчината, която бях преместил от масичката върху печката, смачквам го на топка и го пъхвам през вратичката. Като реших, че съм сложил достатъчно, отгоре започнах да редя подпалки.
— Какво пише на тези листове? — попита Ки.
— Нищо важно.
— Това роман ли е ?
— Не точно. То е по-скоро нещо като… ох, не зная като какво. Като кръстословица. Или писмо.
— Много дълго писмо — отбеляза тя и опря глава на крака ми, сякаш бе уморена.
— А-ха — съгласих се. — Любовните писма обикновено са дълги, но не е хубаво човек да ги пази.
— Защо?
— Защото… — „Могат да се превърнат в призраци“ — ми беше на езика, но не можех да го кажа. — Защото в бъдеще може да те злепоставят.
— О!
— Освен това в известен смисъл тези листове са като твоите панделки.
— Ти вече не ги харесваш.
— Именно.
Тогава забеляза кутията — тенекиената кутия, на която пишеше „Полезните вещи на Джо“. Стоеше на плота между дневната и мивката, недалеч от мястото, където бе окачен „котешкият“ часовник. Не си спомнях да съм я донесъл от студиото, но нищо чудно — тогава не бях с всичкия си. Пък и нищо чудно да е дошла… самичка. Вече вярвах в такива неща — имах сериозни основания.
Очите на Кира грейнаха така, както не ги бях виждал да искрят от мига, в който се бе събудила от следобедния си сън и бе разбрала, че майка й е мъртва. Бе се надигнала на пръсти, за да достигне кутията, и сега прокарваше пръстчетата си по позлатения надпис. Сетих се колко е важно за едно дете да има собствена тенекиена кутия. Човек има нужда от подобно нещо за тайните си работи — най-хубавата играчка, най-прекрасната връзка за обувка, първото бижу. Или може би снимка на майка му.
— Толкова е… хубава — тихо и почтително произнесе Кира.
— Можеш да я вземеш, ако искаш, стига да нямаш нищо против, че вместо „Полезните вещи на Ки“ на нея пише „Полезните вещи на Джо“. Вътре има документи, които искам да прочета, но мога да ги прибера другаде.
Тя вдигна поглед, за да се увери, че не се шегувам.
— С удоволствие — отвърна със същия тих, почтителен тон.
Взех кутията, извадих бележниците, записките и изрезките и я върнах на Ки. Тя започна да отваря и затваря капака, за да се упражни.
— Познай какво ще сложа в нея — рече.
— Тайни съкровища?
— Да! — викна тя и за миг дори се усмихна. — Коя е била Джо, Майк? Аз познавам ли я? Познавам я, нали? Тя беше от „ледилните“ човечета.
— Тя… — Хрумна ми нещо. Разрових пожълтелите изрезки, но не открих онова, което търсех. Предположих, че съм го изгубил по пътя, но после забелязах крайчеца му да се подава от единия бележник. Измъкнах го и го подадох на Кира.
— Какво е това?
— Нарича се негатив. Дръж го срещу светлината.
Тя го вдигна и дълго го гледа в захлас. В ръката й като на сън видях образа на съпругата си, застанала на сала по бански костюм.
— Това е Джо — обясних.
— Хубава е. Радвам се, че ще си слагам работите в нейната кутия.
— И аз се радвам, Ки — отвърнах и я целунах по челото.
Когато шерифът Риджуик похлопа на вратата, сметнах за разумно да отворя с вдигнати ръце. Изглеждаше ужасно притеснен. Обстановката се успокои от един най-прост, непреднамерен въпрос:
— Къде е Алан Пангборн, шерифе?
— В Ню Хампшир — отвърна Риджуик и свали пистолета (след миг-два го прибра в кобура, очевидно без изобщо да забележи). — Двамата с Поли са много добре. Като изключим нейния артрит. Добре, че още не я мъчи толкова много. Човек дълго може да изкара, ако от време на време се случва по някой и друг хубав ден, тъй мисля. Господин Нунан, налага се да ви задам цял куп въпроси. Знаете го, нали?