Излязох от ресторанта, но не се прибрах у дома, а обиколих половината град, като притисках под мишница вестника с недовършената кръстословица. Крачех по улиците, докато премръзнах, въпреки че времето се беше позатоплило.
Съзнанието ми бе едновременно празно и изпълнено с мисли. Изпадах в подобно състояние винаги преди да започна да пиша книга и макар че от четири години не ми се бе случвало, усещането се върна така естествено, сякаш никога не ме беше напускало.
Как да го обясня най-точно? Да речем, че пред къщата ти е спрял огромен камион, а хамалите разтоварват разни предмети и ги складират в сутерена. Не виждаш какви са предметите, защото са грижливо опаковани, но знаеш какво представляват — мебели, вещи, всичко необходимо, за да се превърне празната къща в уютен дом, какъвто винаги си желал.
Когато хамалите се качват в камиона и той потегля, слизаш в сутерена и започваш да обикаляш просторното помещение (както аз обикалях из Дери, като се подхлъзвах по наклонените улици, защото подметките ми бяха изтъркани), като докосваш опакованите предмети. Може би това е канапе, а онова скрин. Няма значение, всичко е тук, носачите не са забравили нищо в камиона и макар че ще се наложи сам да носиш мебелите на горния етаж (и най-вероятно да получиш дископатия), се чувстваш въодушевен. Важното е, че всичко е доставено.
Този път се надявах с камиона да е пристигнало онова, което ми бе необходимо, ако възнамерявах да прекарам остатъка от живота си в „писателската“ зона. Огромните мъжаги учтиво бяха чукали на вратата на мазето и след като няколко месеца никой не им бе отворил, най-накрая бяха грабнали лостове и я бяха разбили. ХЕЙ, ПРИЯТЕЛ, ДАНО НЕ СИ СЕ ИЗПЛАШИЛ ОТ ТРЯСЪКА. ИЗВИНЯВАЙ, ЗАДЕТО ТИ СЧУПИХМЕ ВРАТАТА!
Пет пари не давах за вратата, интересуваха ме мебелите.
Дали нещо се е повредило или е изчезнало? Едва ли. Моята задача бе да пренеса мебелите на горния етаж, да ги разопаковам и да ги поставя на местата им.
По пътя към къщи минах покрай „Шейд“ — киното, където се прожектираха архивни филми и което имаше голям успех въпреки (или поради) популярността на видеофилмите. През този месец в програмата бяха включени класически научнофантастични филми, заснети през петдесетте, но през април щяха да се прожектират само кинотворби с участието на Хъмфри Богарт — любимецът на Джо. Постоях няколко минути пред киното, взирайки се в един от рекламните афиши. Прибрах се вкъщи, отворих телефонния указател, избрах напосоки номера на някаква туристическа агенция и заявих на служителя, че искам да посетя Ки Ларго. „Навярно сте се объркали и имате предвид Ки Уест“ — каза той. „Не съм — отвърнах, — искам да отида в Ки Ларго, като във филма с Хъмфри Богарт и Лорън Бакол. Направете ми резервация за три седмици.“ Внезапно ми хрумна нещо друго. Бях богат, необвързан и поне засега „пенсиониран“. Защо да остана само три седмици в онова райско кътче? „Направете ми резервация за шест седмици — казах на чиновника. — Искам да наема къщичка или нещо подобно.“ Човекът ме предупреди, че ще ми излезе доста солено, а аз отвърнах, че сумата няма значение. Когато се върна в Дери, пролетта ще е прогонила зимата.
Дотогава щях да „разопаковам мебелите“.
През първите четири седмици от престоя ми бях влюбен в Ки Ларго, а през останалите две се отегчих до смърт. Ала не си заминах, защото скуката е полезна. Ако издържиш продължителен период на скука, имаш по-голяма възможност да се вглъбиш в мислите си. Изядох цял тон скариди, изпих около хиляда „маргарити“ и прочетох двайсет и три романа от Джон Макдоналд. Кожата ми се зачерви, обели се, но накрая получих слънчев загар. Купих си шапка с козирка, която приличаше на клюн, и върху която със зелен конец бе избродирана думата „папагал“. Разхождах се по един и същ участък от брега, където срещах едни и същи хора — преди да си замина вече се бях сприятелил с всички. И разопаковах мебелите. Много от тях не ми харесваха, но безсъмнено си имаха определено място в къщата.
Размишлявах за Джо и за съвместния ни живот. Спомних си как й казах, че няма опасност някой да обърка „Раздвояване“ с „Върни се у дома, Ейнджъл“ и как тя подхвърли: „Нали няма да се правиш на подценяван гений?“
По време на престоя ми в Ки Ларго все чувах тези думи, изречени от звънливия глас на Джо: „Подценяван гений, подценяван гений…“