Желая ли да се върна към ежедневието си? Наистина ли го искам? Преди месец или преди година едва ли бих могъл да отговоря, но сега бях сигурен. Отговорът беше положителен. Исках да заживея отново, да престана да се измъчвам със спомени за мъртвата си съпруга, някак си да възстановя разбитото си сърце. Ала за да изпълня намеренията си, трябва да се върна. Да се върна в „Сара Лафс“.
— Да — промълвих и целият настръхнах. — Най-сетне осъзна истината, приятелю.
Защо да не го сторя?
Въпросът ме накара да се почувствам пълен глупак. Ако се налага отново да заживея в къщата на брега на езерото, защо да не го сторя? Навярно отначало нощем ще треперя от страх, повлиян от спомена за кошмарния сън, но щом се преселя в „Сара“, скоро ще забравя кошмарите.
Освен това (бях изтикал тази мисъл в най-отдалеченото кътче на съзнанието си) може би отново ще започна да пиша. Не беше много вероятно, но не бе и невъзможно. „Ако не се случи чудо“ — си бях помислил през първия ден на новата година, докато седях на ръба на ваната и притисках мокра кърпа към раната на челото си. Точно така — чудо! Понякога слепците падат и след удара в главата възвръщат зрението си. Случвало се е и сакати хора да захвърлят патериците, когато изкачат стъпалата на църквата.
Разполагах с около девет месеца, преди Харолд и Дебра да започнат да ме тормозят да им предам новия си роман. Реших временно да се преселя в „Сара Лафс“. Необходимо ми бе известно време да уредя нещата в Дери, трябваше да предупредя Бил Дийн да подготви къщата, за да живея в нея целогодишно, но смятах, че на Четвърти юли вече ще бъда там. Казах си, че Денят на независимостта е най-подходящият ден да започна отново, тъй като на Четвърти юли празнуваме създаването на нашата страна.
Когато настъпи моментът да събера багажа си (романите от Джон Макдоналд оставих в бунгалото, за да ги прочете следващият турист), да се избръсна (не го бях правил цяла седмица) и да взема самолета за Мейн, вече бях решил отново да заживея в къщата, в която подсъзнателно виждах убежище от сгъстяващия се мрак. Твърдо бях решен да се върна в „Сара Лафс“, макар разумът да ми подсказваше, че поемам голям риск. Не очаквах къщата да ми подейства като прочутия целебен извор във френския град Лурд, но щях да храня в сърцето си надежда и щом за пръв път видех Вечерницата да изгрява над езерото, щях да си пожелая нещо.
Само един факт от сънищата ми за къщата бе необясним, за всичко останало бях намерил напълно логични обяснения. Ето защо реших да не му обръщам внимание, ала безуспешно — може би не бях загубил напълно таланта си на писател, а писателят е човек, който е приучил съзнанието си да не се подчинява на логиката.
Тревожеше ме раната на опакото на дланта ми. Заклевам се, че я виждах във всичките си сънища… сетне наистина се бе появила. Няма да откриете нищо по въпроса в книгите на Зигмунд Фройд; подобни преживявания може да споделите само по телефона с представител на дружеството на медиумите.
„Съвпадение, нищо повече“ — помислих си в момента, когато самолетът започна да се спуска към летището. Бяха ми дали място А-2 (хубавото на първата седалка е, че ако самолетът катастрофира, се намираш най-близо до аварийния изход) и докато машината се спускаше, гледах през люка боровите гори, заобикалящи бангорското международно летище. Снегът се беше стопил, бях „почивал“ толкова дълго, че едва не бях полудял от скука. Отново си казах: „Било е само съвпадение. Колко пъти досега си наранявал ръцете си? Та нали точно те винаги са «на топа на устата», сякаш молят я да ги порежеш, я да ги удариш в нещо.“
Обяснението бе съвсем разумно и все пак нещо не ми даваше покой. Внезапно се досетих за причината: яките момчета в мазето не му вярваха. Изобщо не вярваха на теорията ми. В този момент самолетът се приземи и аз забравих неспокойните си размишления.
Един следобед, малко след завръщането ми у дома, прерових всички дрешници, докато намерих кутиите от обувки, в които пазех стари снимки на Джо. Сортирах ги и посветих вниманието си на онези, свързани с къщата на брега на езерото Дарк Скор. Изненадах се от големия им брой, но тъй като зад обектива почти винаги стоеше Джоана, самата тя липсваше на повечето фотографии. Все пак открих една, която бях заснел през 1990 или през 1991 година.