След четири дни получих пакетче с лаконичен обратен адрес: „Дийн. До поискване. ТР-90 Дарк Скор“. Разопаковах колетчето и извадих от кутията двайсет снимки, които бяха заснети с фотоапарат за еднократно използване.
Бил беше заснел „Сара“ от различни ъгли. Ясно се виждаше, че постройката изглежда занемарена като всички необитаеми къщи… дори сграда, която се икономисва (думата бе измислена от Бил Дийн и навярно произхождаше от „иконом“), започва да добива вид на изоставена, ако често не се посещава от собствениците си.
Дори не погледнах тези снимки. Интересуваха ме четирите, които първо бях зърнал. Сложих ги на масата в кухнята така, че да бъдат осветявани от слънцето. Бил е стоял на възвишението, откъдето започваше алеята за колите, като е насочвал обектива надолу към „Сара Лафс“. Виждаше се, че с мъх са обраснали не само дървените трупи, от които бе изградена най-старата част на къщата, а и стените на двете крила. Виждаше се, че алеята почти е затрупана от падналите клони. Може би Бил се е изкушил да почисти преди да направи снимките, но не го беше сторил. Дословно бе изпълнил указанията ми, че искам да фотографира къщата „без всякакво разкрасяване“.
Храсталаците от двете страни на алеята бяха станали по-гъсти, откакто с Джо за последен път бяхме посетили „Сара“. Още не бяха избуяли, но по-дългите клони сякаш се протягаха към клоните на храсталаците отвъд асфалтираната пътека, като че ли бяха разделени влюбени, закопнели един за друг.
Ала погледът ми непрекъснато се връщаше към дървената площадка пред къщата. Приликите между снимките и онова, което бях видял в сънищата си, може би бяха случайни (или плод на изненадващо практичното въображение на писателя в мен), но нямах логично обяснение нито за слънчогледите, израснали в цепнатините между дъските, нито за раната на опакото на дланта ми.
Обърнах една от фотографиите. На гърба Бил беше написал с разкривения си почерк: „Тези приятелчета са подранили… и са навлезли в забранена територия.“
Отново обърнах снимката: три слънчогледа, израснали в цепнатините между дъските… Не два, не четири, а три слънчогледа, които сякаш светеха като прожектори.
Също като онези в съня ми.
Глава 6
На 3 юли 1998 година натоварих два куфара в багажника на шевролета, взех лопата, седнах зад волана, и подкарах на заден ход по алеята. Ненадейно си спомних нещо, спрях, слязох от колата и се върнах в къщата. Стори ми се пуста и някак самотна, като вярна любовница, която не проумява защо е била изоставена. Не бях покрил мебелите и не се бях обадил да изключат електричеството (страхувах се да не би Великият експеримент да се окаже пълен провал), но въпреки това къщата на Бентън Стрийт N 14 изглеждаше изоставена. Макар че мебелите стояха по местата си, докато минавах през стаите, чувах ехо, сякаш помещенията са празни, навсякъде вече имаше едва забележим слой прах.
Компютърът в кабинета ми бе покрит с калъф и приличаше на палач с качулка. Клекнах пред бюрото и отворих чекмеджето, в което имаше четири пакета хартия. Взех единия, пъхнах го под мишница и се изправих, после ми хрумна нещо. Бях прибрал предизвикателната снимка на Джо по бански костюм в голямото чекмедже. Взех фотографията, разкъсах опаковката на пакета с хартия и я пъхнах между листовете. Ако случайно възвърна писателските си способности и работата ми спори, ще се срещна с Джоана на приблизително двеста и петдесетата страница.
Излязох от къщата, заключих задната врата, качих се в колата и потеглих. Повече не стъпих там.
Няколко пъти се бях изкушавал да отида в „Сара“ и да проверя как върви работата по почистването и ремонта на покрива, който се оказа по-сериозен, отколкото предполагаше Бил Дийн. Ала не го сторих, защото някакво смътно, но при все това натрапчиво чувство ми подсказваше, че не бива да го правя, че когато този път отида в къщата край езерото, ще разопаковам багажа си и ще заживея там.
Бил беше наел Кени Остър за ремонта на покрива и братовчедът на Кени, Тими Ларибий, за да „изчегърта бабичката“ — операция, която напомняше на изстъргването на загоряла тенджера и често се прилагаше за почистване на къщите, изградени от дървени трупи. Повикал бе и водопроводчик да провери инсталацията — оказа се, че е необходима подмяна на някои тръби и на помпата, с която вадехме вода от кладенеца.
Разходите бяха сериозни и Бил все се „тръшкаше“, докато разговаряхме по телефона, а аз не го прекъсвах. Стане ли въпрос за харчене на пари, янките пето-шесто поколение буквално превъртат; по-разумно е да не се намесваш, докато не им мине ядът. За един янки пръскането на долари е непристойно, все едно да се натискаш с гаджето си на обществено място. Аз нямах нищо против да поразвържа кесията. По принцип живея доста скромно не от морални скрупули, а поради факта, че макар в други аспекти въображението ми да е развинтено, по отношение на парите е крайно бедно. Най-голямо удоволствие ми доставя да прекарам три дни в Бостън, да присъствам на мач на „Ред Сокс“, да посетя магазина за видео и аудиокасети, както и книжарницата „Уърдсуърт“ в Кеймбридж. Накратко, живеех скромно, разноските ми бяха по-малки от лихвите върху сумата, която бях внесъл в банката; имах и опитен финансов консултант — ето защо в деня, когато напуснах къщата в Дери и потеглих на запад към ТР-90, притежавах малко повече от пет милиона. В сравнение с Бил Гейтс бях бедняк, но според местните стандарти състоянието ми бе значително и не се притеснявах от големите разходи за ремонта на къщата.