Отместих поглед от Вечерницата и ме досмеша, като видях, че докато размишлявах, машинално съм отвързал единия балон. Кълбото като че плуваше в мрака, надписът вече не се виждаше.
Помислих си: „Може би всичко е плод на въображението ми и не ще успея да помръдна. Може би отново ме е обхванала пешеходната криза и ще остана тук като вкаменен, докато ме отвлече някое чудовище“.
Ала сега се намирах в реалния свят, а в него не съществува понятието „пешеходна криза“. Пуснах връвчицата, балонът полетя нагоре, а аз тръгнах по алеята. Краката ме слушаха както винаги след онзи ден през 1959 година, когато бях проходил. Навлизах все по-дълбоко в гората, обгръщаше ме чистата, но тръпчива миризма на бор. Веднъж понечих да прескоча падналия клон, който бях виждал в сънищата си, но в действителност не съществуваше.
Сърцето ми още биеше лудо, бях плувнал в пот, която привличаше комарите. Понечих да отметна влажния кичур коса от челото си, но задържах ръката пред очите си, като разперих пръсти. Вдигнах и другата, ала липсваха каквито и да било наранявания; нямаше дори белег на мястото, което бях порязал, докато пълзях из спалнята по време на бурята.
— Добре съм — промълвих. — Всичко е наред.
„Ах, ти, смешно човече!“ — промърмори Стрикланд — отвърна ми някой. Не беше моят глас, нито гласът на Джо, а призрачният глас, който бях чул в последния си кошмар и който ме подтикваше да продължа, когато исках да се откажа. Глас на непознат.
Отново закрачих по алеята. Изминах половината път и се озовах на мястото, където насън бях казал на гласа, че се страхувам от госпожа Данвърс.
— Страхувам се от госпожа Данвърс — произнесох в мрака, за да проверя как ще прозвучат думите в действителността. — Ами ако лошата икономка ме дебне в къщата?
Откъм езерото изкрещя гмурец, но гласът не ми отговори. Пък и едва ли бе необходимо. Госпожа Данвърс не съществуваше — беше само торба с кости в един роман — и гласът го знаеше.
Продължих да вървя. Отминах високия бор, в чийто ствол веднъж Джо беше блъснала джипа, докато караше на заден ход по алеята. Спомням си, че от яд започна да псува като каруцар. Успях да запазя самообладание, докато я чух да вика: „Да ти го начука слон!“, при което избухнах в истеричен смях. Облегнах се на джипа, притиснах длани до слепоочията си и се смях, докато ми потекоха сълзи, а Джо ми хвърляше убийствени погледи.
Макар че се смрачаваше, виждах белега върху ствола — бялата резка като че се носеше над тъмната дървесна кора. Когато насън се озовавах на това място, смътното ми безпокойство винаги прерастваше в ужас. Още преди обвитото в саван същество да изскочи от „Сара“, започвах да усещам, че нещо не е наред, че Бог знае как самата къща е обезумяла. Всеки път, когато в съня си минавах край бора, белязан с белезникава резка, изпитвах желанието да побегна като човечето курабийка.
Сега нямах подобно усещане. Страхувах се, но не изпитвах ужас. Не чувах зад себе си задъханото дишане на преследващо ме чудовище. Най-страшното, на което можех да се натъкна в гората, бе лос, раздразнен от нарушаването на спокойствието му. Или (което беше почти невероятно) да налетя на разгневен мечок.
В съня ми луната беше в последната си фаза, ала тази нощ небесното светило го нямаше. Не очаквах да го видя — сутринта бях прочел метеорологичната прогноза в „Дери Нюз“ и бях обърнал внимание, че е настъпило новолуние.
Дори най-натрапчивото чувство за deja vu е крехко и безлунното небе прогони усещането ми, че сънят се повтаря. Дори се запитах защо съм положил толкова усилия да пресъздам сцената и обстоятелствата, какво съм опитвал да постигна или да докажа. Така ми се пада — сега ми предстои доста да походя до мястото, където бях оставил колата.
Реших първо да взема електрическо фенерче от къщата. Сигурен бях, че ще намеря каквото ми е необходимо в…
От срещуположния бряг на езерото се разнесоха експлозии, последната бе толкова силна, че ехото отекна сред хълмовете. Рязко спрях и затаих дъх. Само преди минути неочакваните гърмежи щяха да ме накарат да се втурна в панически бяг, ала сега се стреснах само за миг. Разбира се, това бяха ракети. Утре бе Денят на независимостта и хлапетата, живеещи на отсрещния бряг, празнуваха предварително, както правят всички деца.
Продължих пътя си към „Сара“. Храсталаците протягаха към мен вейките си като ръце, но сега бяха подкастрени и вече не изглеждаха толкова заплашителни. Не се безпокоях, че няма да има ток — бях достатъчно близо до „Сара Лафс“, виждах как нощните пеперуди кръжат около запалената лампа над задния вход. Дори електрозахранването да беше прекъснато (което често се случва в Западен Мейн, защото електропроводите не са под земята), генераторът се включваше автоматично при спиране на тока.