И все пак се удивлявах доколко подробности от съня ми съществуват в действителност, макар вече да се бях освободил от натрапчивото чувство, че кошмарът се повтаря. Сандъчетата за цветя бяха наредени от двете страни на пътеката, която се спуска към брега на езерото. Сигурно Бренда Мезърв ги е намерила в мазето и е накарала някоя от помощничките си отново да ги постави на местата им. В тях още нямаше цветя, но скоро първите кълнове щяха да се появят. И макар че нощта беше безлунна, виждах черния квадрат върху водната повърхност, намиращ се на петдесетина метра от брега. Бил Дийн беше закотвил сала.
Пред къщата нямаше ковчег, но сърцето ми биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите ми; ако в този момент избухнеха нови фойерверки, навярно щях да закрещя „Ах, ти, смешно човече! — промърмори Стрикланд. — Дай си ми я, с нея събирам прах!“
Ами ако срещата със смъртта ни лишава от разум? Може би оцеляваме, но вече сме обезумели. Нима това се е случило и с мен?
В този момент от кошмара ми вратата се бе отворила с трясък и безформеното бяло същество беше изскочило навън с вдигнати ръце, скрити под мъртвешкия саван. Плахо пристъпих напред, сетне спрях — устата ми беше пресъхнала, дишах на пресекулки. Нямах усещането за deja vu, но за миг си помислих, че призракът ще се появи и в действителността. Стоях като вцепенен и очаквах съществото да се спусне към мен, като машинално стисках в юмруци изпотените си длани.
Водата тихо се плискаше в брега.
Подухна ветрец, който помилва лицето ми и разлюля храсталаците.
Изкрещя гмурец, нощните пеперуди кръжаха около лампата над задния вход.
Никакво чудовище, обвито в бял саван, не отвори вратата; бях близо до къщата и през големите прозорци виждах, че вътре няма нито призрак, нито каквото и да било. Забелязах бележка, затъкната над валчестата дръжка на вратата и листчето хартия ме изтръгна от вцепенението ми. Дълбоко си поех дъх и изминах последните няколко метра до „Сара Лафс“.
Бележката наистина бе оставена от Бил Дийн. Старецът пишеше, че Бренда е напазарувала и е оставила на масата касовата бележка от супермаркета. Килерът ми бил зареден с консервирани храни. Бренда не била купила много продукти, които бързо се развалят, но в кухнята съм щял да намеря мляко, масло, хамбургери и бира — най-необходимото за мъж, който живее сам.
„Ще се видим в понеделник — продължаваше писмото на Бил. — Ако зависеше от мен, нямаше да мръдна от тук и щях лично да те поздравя с «добре дошъл», но жената настоя, че е наш ред да посетим родата по празниците, та заминаваме за Виржиния (Божке, каква жега е там!) да изкараме празника заедно с балдъзата. Ако имаш нужда от нещо или възникнат проблеми…“
Беше написал телефонния номер на балдъзата във Виржиния, както и номера на Бъч Уигинс в градчето, което местните хора наричат ТР. Чувал съм да казват: „С мама ни писна в Бетел и преместихме караваната в ТР.“ Добрият стар Бил не бе пропуснал и телефонните номера на водопроводчика, на електротехника, на Бренда Мезърв и дори на телевизионния техник от Харисън, който бе пренастроил сателитната антена. Обърнах бележката, очаквайки да видя послепис: „Слушай, Майк, ако по време на отсъствието ми избухне ядрена война…“
Зад мен нещо се раздвижи.
Рязко се обърнах и изпуснах бележката. Бялото листче закръжи във въздуха като нощните пеперуди, блъскащи се в лампата. Бях сигурен, че ще видя съществото, обвито със саван, обезумелия обитател на разлагащия се труп на съпругата ми. „Дай си ми книгата, с нея събирам прах, как смееш да идваш тук и да смущаваш спокойствието ми, как се осмеляваш отново да идваш в Мандерлей? А щом си имал нахалството да дойдеш тук, знаеш ли, че за теб няма връщане назад? Тайната ще те погуби, глупаво човече. Ще те погуби!“
Зад мен нямаше нищо. Навярно съм чул шумоленето на вятъра в храстите… само дето въздухът беше напълно неподвижен и ветрецът не милваше пламналите ми страни.
— И все пак е подухнал — изрекох. — Тук няма живо същество.
Когато сте сами, собственият ви глас може да ви изплаши или да ви подейства успокояващо. В случая ефектът беше успокояващ. Наведох се, взех бележката и я пъхнах в задния си джоб, сетне извадих връзката ключове. Стоях под лампата, около която се стрелкаха привлечени от светлината нощни пеперуди, и търсех необходимия ключ. Колкото и да е странно, изглеждаше някак… неизползван. Прокарах пръст по назъбената му страна и се запитах защо след смъртта на Джо не бях летувал в „Сара Лафс“. Няколко пъти бях идвал тук, но само денем и за по един-два часа, колкото да взема някакви вещи. Ако съпругата ми беше жива, сигурно щеше да ме накара да…