Реших, че отговорът е отрицателен. Сигурно ще побегна, ако още веднъж имам подобно преживяване (най-вероятно ще откача и ще бръщолевя несвързано като герой от филма „Разкази от криптата“), но звукът, който чух, докато стоях в антрето, не бе достатъчен да ме прогони. По-силна от страха беше надеждата, че в „Сара Лафс“ ще превъзмогна творческата криза.
Откакто се помня, чувам въображаеми гласове. Не зная дали това е едно от задължителните условия да станеш писател пък и никога не съм споделял изживяванията си с колега по перо. Не съм изпитвал потребност да го сторя, защото гласовете, които чувам, са на мои разновидности. Ала понякога ми се струва, че до слуха ми долитат гласове на истински хора, а най-реалният и най-скъпият за мен е гласът на Джо. И ето, че го чух — стори ми се, че долавям леко иронична нотка, примесена с одобрение: „Ще се съпротивляваш ли, Майк?“
— Да — отговорих и размахах фенерчето, при което никелираната броня на шевролета проблесна в мрака. — Точно това ще направя, скъпа.
„В такъв случай… е редно да вдигнем тост, нали?“
— Да — промълвих. Седнах зад волана и подкарах по алеята, водеща към „Сара Лафс“.
Когато за втори път влязох в къщата, не чух детски плач. Без да изпускам фенерчето, обиколих помещенията на долния етаж и включих всички лампи; ако наблизо плуваха яхти с летовници, на хората сигурно се е сторило, че над тях кръжи странна летяща чиния като във филм на Спилбърг.
Според мен къщите имат свой живот в свое измерение на времето, което е различно от това на собствениците им и тече по-бавно. За къщите (особено за по-старите) миналото е по-близо. В моя живот Джоана беше мъртва вече четири години, но според „Сара“ смъртта й бе настъпила наскоро. Едва когато включих всички лампи и оставих фенерчето на полицата с книгите на Елмър Ленард, разбрах колко съм се страхувал да се върна тук и скръбта ми да се пробуди, като видя вещите на мъртвата ми съпруга: книга с подгъната страница на масичката до канапето, на което Джоана обичаше да ляга по нощница и да чете, докато похапва сливи; кутията с овесени ядки на полицата в килера (Джо не признаваше друга закуска освен овесените ядки); старият й зелен халат, който още е окачен в банята в южното крило, дето Бил Дийн още нарича „новото крило“, макар да е било построено преди да купим къщата.
Бренда Мезърв беше проявила съобразителност и се бе постарала да прибере вещите, които ще ми напомнят за Джо, но не бе успяла да скрие всичките. Луксозното издание на романите на Питър Уимси още заемаше почетно място в библиотеката в дневната. Джоана беше кръстила препарирания лос Бънтър и веднъж без всякакъв повод беше окачила звънче на косматата му шия. И сега то продължаваше да виси на лентата от червено кадифе. Може би госпожа Мезърв се е питала дали да го махне, без да подозира, че с Джо често се любехме на канапето в дневната и шеговито подхвърляхме, че сме си играли с хлопката на Бънтър. Бренда Мезърв бе проявила старание, но всеки брак е като собствена територия, като празно пространство на картата на обществото. Тайните, които остават скрити за околните, превръщат това пространство в твоя собственост.
Минавах от помещение в помещение и докосвах предметите. Имах чувството, че ги виждам за пръв път. Присъствието на Джо се усещаше навсякъде. Отпуснах се на камъшитеното кресло пред телевизора. Под тежестта ми кожената възглавница издаде дрезгав звук, стори ми се, че чух съпругата ми да казва: „Извинен си, задето не се извини, Майкъл!“
Закрих с длани лицето си и се разридах. Този изблик сякаш ми помогна напълно да преодолея скръбта, но преживяването беше ужасно. Плаках, докато усетих, че нещо в мен ще се скъса, ако не престана. Най-сетне се поуспокоих. Лицето ми беше подпухнало, хълцах и бях смазан от умора. Всяко мускулче ме болеше — отчасти защото бях отвикнал да ходя пеш, но най-вече от напрежението. Едва ли ще повярвате, ако ви кажа какво усилие ми струваше да се върна тук и да реша да остана в „Сара Лафс“. Да се съпротивлявам срещу гласа, който ми нашепваше час по-скоро да си замина. Призрачният плач, който бях чул, когато за пръв път влязох в къщата, вече ми се струваше съвсем нереален, но отначало бе сломил решителността ми.