Отидох в кухнята, наплисках с вода лицето си и издухах запушения си нос. После занесох куфарите в стаята за гости в северното крило. Не исках да се настанявам в голямата спалня, където спяхме с Джо.
Бренда Мезърв беше предвидила този вариант. На бюрото имаше ваза с полски цветя, на която е облегната картичка с надпис: „Добре дошъл, господин Нунан“. Ако не бях емоционално изчерпан, при вида на ъгловатия почерк на госпожа Мезърв сигурно отново щях да се разридая. Наведох се и помирисах цветята. Ароматът им ми напомни на поляни, облени от слънчева светлина. Съблякох се, захвърлих дрехите си на пода и отметнах завивката на леглото. Имаше нови чаршафи и нови възглавници, ала аз си бях същият стар Нунан.
Лежах, без да изключвам нощната лампа, взирах се в сенките на тавана и не можех да повярвам, че се намирам в „Сара Лафс“. На прага не ме беше посрещнало съществото, обвито със саван… но подозирах, че ще се появи в сънищата ми.
Винаги ми е било трудно да заспя, но тази нощ неусетно се унесох. Когато се събудих, слънцето надничаше през прозореца, а нощната лампа не беше изключена. Не бях сънувал нищо, ала смътно си спомнях, че веднъж се бях събудил и бях чул някъде отдалеч тихия звън на камбанка.
Глава 7
Момиченцето — беше съвсем невръстно — вървеше по средата на шосе № 68. Носеше червен бански костюм, жълти чехли и бейзболна шапка с емблемата на „Ред Сокс“, обърната с козирката назад. Шофирах бавно, тъкмо бях отминал магазина „Лейквю“, където скоростта беше ограничена до петдесет километра в час. Слава Богу, че бях примерен шофьор, иначе щях да блъсна малката.
Беше първият ден след завръщането ми в къщата край езерото. Събудих се късно, дълго се излежавах, после предприех разходка из гората, заобикаляща Дарк Скор. Забелязах известни промени — нивото на водата като че ли беше спаднало и яхтите бяха по-малко, отколкото очаквах да видя, особено в деня на най-големия празник през лятото — но всичко останало си беше като преди, сякаш не бях отсъствал цели четири години. Дори ми се струваше, че и досадните мухи са същите.
Към единайсет гъргоренето на празния ми стомах ме подсети, че не съм закусвал. Реших да отида във „Вилидж Кафе“. Ресторантът „Уорингтън“ беше прочут с кухнята си, но мнозина от посетителите щяха да ме познаят и любопитно да ме зяпат. „Вилидж“ беше за предпочитане, стига собственикът му да не е фалирал. Човекът се казваше Бъди Джелисън и се славеше като зъл грубиянин, но в цял Западен Меин нямаше като неговите хамбургери и пържени картофи. Открих, че копнея за един мазен хамбургер.
А по пътя едва не бях блъснал момиченцето, което вървеше по бялата линия и приличаше на мажоретка, предвождаща невидим парад.
Шофирах бавно и навреме забелязах малката, но през лятото движението по шосето беше доста натоварено и малцина се съобразяваха с ограничението на скоростта. Полицията в Касъл Каунти разполагаше само с дванайсет патрулни коли, които дори не се отбиваха в ТР, освен ако не ги повикаха.
Отбих колата на банкета, изключих двигателя и побързах да сляза. Денят беше мрачен, въздухът неподвижен, облаците бяха толкова ниско, че протегнеш ли ръка, ще ги докоснеш. Русокосото момиченце с чипо носле и коленца, покрити със заздравели рани, не помръдваше от бялата линия, като че беше цирков акробат върху опънато въже, и ме наблюдаваше без капчица страх.
— Здрасти! — извика ми. — Отивам на плаж. Мама не иска да ме заведе и съм побесняла от яд. — Тупна с краче, за да подчертае, че разбира какво е да побеснееш от яд. Предположих, че е на три, най-много на четири години. Говореше необичайно правилно за възрастта си и беше истинска чаровница, но си оставаше само едно невръстно дете.
— Няма спор, че на Четвърти юли на брега на езерото има много хора, които празнуват, но…
— Пускат и ракети — прекъсна ме малката и провлече думата „ракети“, все едно говореше на виетнамски.
— …но ако се опиташ да отидеш там по магистралата, най-вероятно ще се озовеш в болницата в Касъл Рок — казах назидателно.
Хрумна ми, че не е моментът да играя ролята на строг педагог, докато малката стои посред шосе N68 само на петдесетина метра от завоя — всеки момент можеше да я връхлети кола, движеща се със сто километра в час. Всъщност вече чувах воя на форсиран двигател.
Грабнах русокосото момиченце и го занесох до шевролета. Въпреки че малката доверчиво се отпусна в прегръдките ми и очевидно не се страхуваше от мен, се почувствах като изнасилвач на малолетни. Знаех, че може би ме наблюдават през витрината на магазина. Трагедията на мъжете на средна възраст от моето поколение е в това, че докоснем ли чуждо дете, се страхуваме да не ни помислят за извратени… а може би дълбоко във всеки от нас наистина се крие похотлив развратник. При все това вдигнах на ръце момиченцето и го занесох на безопасно място с риск да си навлека гнева на всички майки в Западен Мейн.