Тя се обърна към мен и видях, че наистина е хубавица. Беше красива, въпреки че под очите й имаше сенки, а русата й коса бе сплъстена на кичури. Сигурно още бе непълнолетна и в нито един бар нямаше да й сервират питие, но се бе държала като зряла жена. Най-малкото не беше нашляпала момиченцето.
— Много ви благодаря — промълви. — Но ми отговорете — тя по шосето ли се движеше? — „Кажете, че не е вярно! — умоляваха ме очите й. — Поне ме излъжете, че е вървяла по банкета!“
— Ами…
— Ходех по чертата — намеси се момиченцето и за по-достоверно посочи бялата линия. — Там е като на пешеходска пътека. — Тонът й стана поучителен: на „пешеходската“ пътека си в безопасност.
Мати пребледня като платно. Разтревожих се да не припадне, опасно бе да шофира в това състояние.
— Къде живеете, госпожо…
— Девор. Казвам се Мати Девор. — Освободи се от прегръдката на детето и ми подаде ръка. Здрависахме се. Времето беше топло, а следобед сигурно щеше да стане горещо, но пръстите на младата жена бяха леденостудени. — Живеем хей там.
Посочи към кръстопътя и видях — ах, каква изненада! — двойна каравана сред боровата горичка, намираща се встрани от черния път, наречен Уосп Хил Роуд. Отново си представих, че съм каубой и казвам: „Да, докторе, постепенно си спомням всичко. Отново патрулирам в района на Дарк Скор. Най ме бива да спасявам невръстни дечурлига.“
Изпитах и облекчение, че живеят само на около четиристотин метра от мястото, където стояхме… всъщност беше съвсем логично — толкова малко дете едва ли би успяло да се отдалечи от дома, макар че от това дете можеше да се очаква всичко. Изпитото лице на майката беше красноречиво доказателство за твърдоглавието на дъщерята. Слава Богу, че бях прекалено възрастен, за да бъда между бъдещите ухажори на малката сладурана. Сигурно ще върти на малкия си пръст съучениците си от гимназията и момчетата от колежа.
Всъщност бедните колежани може би ще се отърват невредими. Момичетата от бедняшките квартали не се записват в колежи, а в учебни заведения, в които да придобият някакви практически умения. Русокосата сладурана ще разбива сърцата на съучениците си, докато иззад завоя на живота се появи подходящото (или по-точно неподходящото) момче и я прегази, защото тя не подозира, че осова линия и пешеходска пътека са различни понятия. После историята ще се повтори.
„Божичко, Нунан, престани! — смъмрих се мислено. — Малката е едва тригодишна, а ти вече си я представяш като майка на три деца, две от които имат глисти, а третото е умствено изостанало!“
— От сърце ви благодаря — повтори Мати.
— Няма защо — отвърнах и шеговито дръпнах нослето на момиченцето. Въпреки че страните му още бяха мокри от сълзите, то лъчезарно ми се усмихна. — Дъщеря ви е много словоохотлива.
— И много инатлива — добави Мати и този път поразтърси малката, която изобщо не се изплаши — явно не беше от децата, дето ежедневно ядат пердах. — Усмивката й дори стана по-широка. Майка й също се усмихна. Казах си, че е много хубавка въпреки евтините дрехи и сенките под очите. А ако я видите по екип за тенис в кънтри клуба на Касъл Рок, ще ви се стори истинска красавица… например като Грейс Кели на млади години.
Внезапно усмивката й помръкна и тя тревожно ме изгледа:
— Господин Нунан, повярвайте, че не съм лоша майка.
Сепнах се, като я чух да произнася името ми, но бързо се окопитих. Книгите ми допадат на девойките на нейната възраст, пък и е за предпочитане Мати да ги чете, вместо всеки следобед да гледа сапунените опери по телевизията. Може би изказването ми ще ви се стори нескромно, но донякъде имам право.
— Помежду ни възникна спор относно плажа — продължи да обяснява тя. — Исках да простра прането, да обядваме и после да отидем на брега. Кира пък искаше… — Тя се сепна, сетне попита: — Какво има? Казах ли нещо… нередно?
— Името й Киа ли е? Дали… — Не можах да продължа, защото се случи нещо невероятно: устата ми се напълни с вода. За миг изпаднах в паника, все едно плувах в океана и ме бе връхлетяла огромна вълна. Ала водата, която ме задушаваше, не беше солена, а с металическия вкус на кръв.
Извърнах се и се изхрачих. Очаквах от устата ми да бликне водна струя, все едно съм удавник, спасен чрез изкуствено дишане. Само че изплюх малко слюнка, както се случва, когато през горещ ден устата ти е пресъхнала. Странното усещане изчезна още преди слюнката ми да капне на земята. Изчезна за миг, сякаш никога не го бях изпитвал.