Малката завъртя глава, без да я повдигне от рамото на майка си. Бях сигурен, че ще заспи, преди Мати да я занесе в караваната.
— Още не мога да повярвам, че не сънувам — прошепна младата жена. — Един от любимите ми писатели се появява изневиделица и спасява моето дете. Знаех, че онази къща в ТР, наречена „Сара Лафс“, е ваша, ала местните хора казват, че не сте идвали тук, откакто съпругата ви е починала.
— Вярно е — отвърнах. — Сегашното ми посещение в „Сара“ е нещо като временно сдобряване на двама брачни партньори, за да разберат дали ще възвърнат взаимните си чувства.
Тя се насили да се усмихне, сетне отново стана сериозна.
— Искам да ви помоля за нещо… за една услуга.
— Целият съм слух.
— Не споделяйте с никого какво се случи днес. С Ки имаме… неприятности.
— Какви?
Тя прехапа устни — навярно обмисляше дали да отговори на нетактичния ми въпрос — после поклати глава:
— Не е важно. Молбата ми е да не разказвате на познатите ви за случилото си. Много ще ви бъда задължена, ако го запазите в тайна.
— Разбира се.
— Обещавате ли?
— Естествено. Няма да е трудно — нали идвам тук само през лятото и не познавам повечето местни хора. — Нарочно не й казах колко съм близък с Бил Дийн, защото нямах намерение да му разкажа за необикновеното ми преживяване. Което съвсем не означаваше, че старецът ще остане в неведение. Мати се заблуждава, ако си въобразява, че кореняците в ТР няма да научат за „екскурзията“ на дъщеря й. — Обаче мисля, че слухът ще се разнесе. Погледнете към гаража на Брукси… направете го така, че да не забележат как ги зяпате.
Тя леко се извърна и въздъхна. Двама старци стояха на бетонната площадка, където едно време имаше бензинови колонки. Единият май беше самият Брукси — виждах кичурите червеникава коса, които стърчаха от плешивото му теме и му придаваха вид на клоун. Другият беше толкова стар, че в сравнение с него Брукси бе напет младеж. Забелязах, че се подпира на бастун с позлатена дръжка. Бог знае защо ми напомни на дебнеща лисица.
— Не мога да им попреча да злословят по мой адрес — отчаяно промълви Мати. — Никой не може да им попречи. Слава Богу, че е почивен ден и наблизо няма други хора.
— Освен това — побързах да я окуража — старчоците може би не са видели всичко. — Пропуснах да спомена, че междувременно покрай нас са преминали пет-шест автомобила и пикала и че Брукси и по-възрастният му приятел ще „разкрасят“ разказите си с подробности, които не са видели.
Кира „изискано“ захърка. Мати я погледна и се усмихна:
— Съжалявам, че се запознахме при такива обстоятелства. Сигурно ме мислите за голяма тъпачка, но знайте, че много харесвам книгите ви. Книжарят от Касъл Рок каза, че до края на лятото се очаква новият ви роман.
Кимнах и поясних:
— Нарича се „Обещанието на Хелън“.
— Заглавието си го бива — усмихна се още по-широко тя.
— Благодаря. Съветвам ви да занесете малката вкъщи, преди да ви е откъснала ръката.
— Така и ще направя.
Съществуват хора, склонни най-непреднамерено да задават неудобни въпроси. Все едно да притежаваш талант да се блъскаш в затворени врати. Аз принадлежа към племето на нетактичните и преди Мати да се качи в джипа, успях да се проявя. При все това не бива да се самообвинявам — та нали бях видял венчалната й халка.
— Ще кажете ли на съпруга ви за случилото се? — изтърсих.
Усмивката й не помръкна, но стана някак горчива. Лицето й се изопна. Ако можех да изтрия изречените думи, както се заличават думите, написани на компютър, на драго сърце щях да го сторя.
— Той почина през август миналата година — прошепна тя.
— Мати, моля да ме извините. Ама и аз съм един — отворя ли уста, все сгазвам лука.
— Не ви се сърдя. Всеки би направил подобна грешка, ако види халката на пръста ми. Повечето момичета на моята възраст още не са омъжени. Ако пък са семейни, съпрузите им отбиват военната си служба.
Към предната седалка на джипа беше прикрепено розово детско столче, което също изглеждаше купено от веригата супермаркети „Кеймарт“, известни с евтините си и долнокачествени стоки. Мати се опита да сложи момиченцето на столчето, но не успя. Понечих да й помогна и като протегнах ръка към пухкавото краче на Кира, с опакото на дланта докоснах гърдите на майка й. Мати не отскочи, защото малката щеше да падне от седалката, ала очевидно бе усетила докосването. Представих си какви мисли се въртят в главата й: „Съобщих на великия писател, че съм вдовица и той реши да ме поопипа. Обаче как да му се разсърдя? Та нали господин Голяма клечка спаси живота на дъщеря ми…“
Казах си: „Грешиш, Мати, може да съм четирийсетгодишен старчок, но нямах намерение да те опипвам.“