Само дето бе невъзможно да го изрека на глас, защото още повече щях да оплескам нещата. Усетих, че се изчервявам.
— На колко сте години? — попитах я, след като настанихме Кира на седалката и отново бяхме на безопасно разстояние един от друг.
Тя ме измери с поглед. Въпреки умората и преживения стрес отново се беше взела в ръце.
— Достатъчно възрастна съм, за да осъзнавам в какво положение се намирам — заяви и ми протегна ръка. — Още веднъж ви благодаря, господин Нунан. Бог ви изпрати точно когато трябва.
— Грешите, Всевишният само ми подшушна да хапна във „Вилидж“. А може да е бил Сатаната. Питам се дали Бъди още притежава ресторантчето.
Мати отново се усмихна и лицето й засия, а гледката стопли сърцето ми.
— Бъди ще си бъде готвач във „Вилидж“ и по времето, когато децата на Ки станат юноши и му показват фалшиви лични карти, за да им сервира бира. Освен ако някой от пътниците, преминаващи с колите си по шосето, се отбие в ресторантчето и си поръча скариди по италианска рецепта. Бъди сигурно ще получи инфаркт и ще умре.
— Хубаво… Между другото, щом получа екземпляри от моята нова книга, няма да ви забравя. Ще се отбия у вас да ви я подаря.
Забелязах, че тя продължи да се усмихва, но някак напрегнато, а погледът й бе като на подплашена сърна.
— Не е необходимо, господин Нунан.
— И все пак ще ви я подаря. Получавам петдесет безпатни екземпляра. Установих, че с течение на времето намаяха хората, на които да ги раздавам.
Може би тя долови неизказаните ми мисли, защото побърза да каже:
— Добре. С нетърпение ще очаквам подаръка.
Погледнах малката, която спеше като всички невръстни деца — бе обронила главица на рамото си, а между пухкавите устнички блестеше мехурче от слюнка. Винаги съм се учудвал колко гладка е кожата на бебетата, сякаш изобщо нямат пори. Бейзболната й шапка се беше извъртяла. Нагласих я така, че козирката да засенчва затворените й очи.
— Кира — промълвих. Мати кимна:
— Означава „женствена“, „изискана“.
— Киа е име, разпространено в Африка — обясних. — Означава „началото на сезона“.
Махнах й за сбогом и заобиколих джипа, за да се кача в моя шевролет. Знаех, че Мати любопитно ме наблюдава и имах странното усещане, че ще се разплача.
Чувството не ме напусна дълго след като джипът се изгуби от погледа ми; измъчваше ме, докато шофирах към „Вилидж“. Спрях на паркинга, намиращ се вляво от старомодните бензинови колонки и няколко минути останах в колата — мислех си за Джо и за теста за бременност, който бе купила от аптеката. Искала е да го запази в тайна, докато е напълно сигурна. Точно така, няма друго обяснение.
— Киа — промълвих. — Киа означава „началото на сезона“. — Отново ми се доплака, затова слязох от колата и треснах вратата, сякаш исках да затворя скръбта в купето.
Глава 8
Бъди Джелисън наистина не се беше променил — носеше същата бяла униформа, върху която бе препасал същата изцапана престилка; косата му изобщо не беше побеляла, беше нахлупил същата хартиена шапка, изпръскана с кръв или с ягодов сироп. Подозирах, че дори трохите от овесени курабийки в рошавите му мустаци са същите. Може би беше на петдесет и пет, може би на седемдесет, което за някои облагодетелствани от природата мъже означава, че още са на средна възраст. Беше истински исполин — висок около метър и деветдесет и тежък поне сто и петдесет килограма — и бе все тъй добродушен, духовит и жизнен както преди четири години.
— Да ти дам ли листа с менюто или си го спомняш? — промърмори, като ме видя, сякаш не бях отсъствал толкова дълго време.
— Още ли приготовляваш „вилидж бургер делукс“?
— Иска ли питане? — Изглежда ме от глава до пети, но не ми изказа съболезнованията си, с което ми стана още по-симпатичен.
— Радвам се, че поддържаш реномето на заведението. Искам един от прочутите бургери и айскафе. Приятно ми е отново да те видя.
Подадох му ръка. Той слисано ме погледна, но докосна дланта ми. За разлика от облеклото и от шапката ръката му беше чиста, а ноктите грижливо подрязани. Измърмори нещо под нос, после се обърна към жената с жълтеникаво лице, която режеше лук на плота до скарата:
— Приготви един вилиджбургер, Одри. Сложи му всичко, дето расте в градината.
По принцип предпочитам да седя на бара, но този ден се настаних в едно от сепаретата и зачаках Бъди да ме повика да си взема поръчката — Одри приготовлява аламинутите, но не сервира на клиентите. Искаше ми се да размисля върху онова, което се беше случило преди малко, а в ресторантчето на Бъди никой нямаше да ме безпокои. Единствените клиенти бяха неколцина обитатели на градчето, които си бяха поръчали сандвичи и пиеха кока-кола направо от кутийките; летовниците, обитаващи къщичките край езерото, трябва да умират от глад, за да склонят да се хранят във „Вилидж“ — мисля, че дори да са полумъртви, пак ще се наложи насила да ги завлекат в ресторанта. Подът бе застлан със зелен линолеум и приличаше на релефна карта, върху която се открояват възвишения и падини. И линолеумът не бе по-чист от одеждите на готвача (курортистите, които дръзват да прекрачат прага на „Вилидж“, едва ли са забелязали чистите ръце на Бъди). Ламперията бе потъмняла и просмукана с миризмата на печено месо, а по гипсовите стени вместо украса Бъди беше прикрепил с габърчета лепенки, каквито се поставят на задната броня на автомобил. На една пишеше: „Изчезнали са съпруга и куче. Награда за този, който намери кучето“, надписът на друга гласеше: „Тук нямаме градски пияница — всички се редуваме“.