Моята теория е, че хуморът представлява гняв, замаскиран с грим, но в малките градове слоят грим е по-тънък. Трите вентилатора на тавана лениво се въртяха и почти не раздвижваха горещия въздух, вляво от охладителя за безалкохолни напитки висяха две ленти — мухоловки, налепени с насекоми, някои от които още се опитваха да отлетят. Хрумна ми, че лентите са най-сигурното доказателство за доброто храносмилане на онзи, който може да гледа мъртвите мухи и едновременно да се храни.
Замислих се как с Джо възнамерявахме да наречем дъщеричката ни Киа, също като момиченцето, на което бях спасил живота. Съвпадението сигурно е случайно. Замислих се за красивата девойка, която е станала майка на шестнайсет или на седемнайсетгодишна възраст, а като е навършила двайсет, е овдовяла. Спомних си как неволно докоснах гърдите й и колко осъдително е поведението на мъж на средна възраст, който ненадейно открива прелестите на младите жени. Ала най-много ме тревожеше споменът за изживяването ми, след като Мати ми каза името на момиченцето — още чувствах как неочаквано устата и гърлото ми се изпълват със студена вода с металически вкус.
Бях се замислил толкова дълбоко, че едва втория път чух как Бъди ме вика да си взема поръчката. Като поемах подноса, ми подхвърли:
— Ще останеш ли по-задълго или си дошъл да си изнесеш багажа?
— Защо питаш? Липсвах ли ти, Бъди?
— Как не! — промърмори той. — Ама поне си от този щат. Знаеш ли, че на езика на едно индианско племе Масачузетс означава „тъп задник“?
— Все си същият шегаджия.
— Да бе, скоро ще ме поканят да замествам някой прочут комик по телевизията. Известно ли ти е защо Бог е дал крила на чайките?
— Нямам представа.
. — За да стигат до сметището по-бързо от шибаните французи!
Взех си вестник от поставката и сламка за айскафето. После се приближих до телефонния автомат, пъхнах вестника под мишницата си и разгърнах указателя. Направи ми впечатление, че не е прикрепен към телефона и всеки може да го открадне. Но на кого ли е притрябвал телефонният указател на Касъл Каунти?
Бяха записани над двайсет души с фамилията Девор, което не ме изненада — ако дълго живееш тук, ежедневно ще се натъкваш на хора с фамилните имена Девор, Пелки, Бауи или Тутхакър. Където и да отидеш, сигурно ще се натъкнеш на същото явление — някои семейства са по-плодовити, а потомците им никога не напускат родния град.
На адрес „Уосп Хил Роуд“ имаше лице с фамилно име Девор, но малкото име не бе Мати, Матилда или Марта, а Ланс. Обърнах на титулната страница на указателя и видях, че е издаден през 1997 година, когато съпругът на Мати още е бил жив. Напразно се опитвах да си спомня защо името Девор ми е толкова познато.
Изядох сандвича и вече разтопилия се сладолед, като се стараех да не гледам мухоловките.
Докато чаках мършавата и мълчалива Одри да ми върне рестото (във „Вилидж Кафе“ все още можете да се храните цяла седмица срещу петдесет долара… но при условие, че нямате проблеми с холестерола), погледът ми попадна на лепенката върху касовия апарат. Надписът гласеше: „Толкова се шашнах от киберпространството, че се изпуснах в гащите“ и не ме накара да се запревивам от смях, ала ми подсказа отговора на загадката около името Девор.
Бях заможен, дори богат според стандарта на мнозина. Но имаше още един човек, свързан с ТР, който беше богат според стандарта на всекиго от нас и свръхбогаташ според стандарта на кореняците, обитаващи района около езерото. Разбира се, ако още бе между живите.
— Одри, Макс Девор жив ли е? — попитах. Тя вяло се усмихна:
— Да, обаче не ни посещава често.