Думите й ми се сториха много по-забавни от любимите лепенки на Бъди, които не успяха да ме разсмеят. Ухилих се, а Одри, която изглеждаше така, сякаш се нуждае от спешна трансплантация на черен дроб, тихичко се изкиска. Бъди, който седеше на другия край на бара и задълбочено проучваше дипляна за неделните конни състезания в Оксфорд Плейнс, вдигна очи и ни изгледа както строга библиотекарка се взира в младежи, нарушаващи тишината в читалнята.
Качих се в колата и подкарах обратно към къщата. Чувствах се отпуснат след обилния обяд и от горещината. Единственото ми желание бе да се прибера у дома (бях в „Сара“ по-малко от денонощие, но вече мислех за нея като за свой дом), да включа вентилатора, да се просна на леглото в северната спалня и да спя поне няколко часа.
Когато стигнах до Уосп Хил Роуд, намалих скоростта. Прането висеше на въжето, в двора пред караваната се виждаха играчки, но джипът го нямаше. Навярно Мати и Кира са си сложили банските костюми и са отишли на обществения плаж. Осъзнах, че и двете са ми много симпатични. Може би чрез краткотрайния си брак младата жена по някакъв начин да е свързана с Макс Девор, но като гледах ръждясалата каравана и си спомних евтините дрехи на Мати, реших, че Ланс е бил някакъв далечен роднина на богатия старец.
Максуел Уилям Девор вече беше около деветдесетгодишен и живееше в Палм Спрингс, но преди да се оттегли от бизнеса, името му бе свързано с компютърната революция. Откритията в тази област са извършени предимно от млади хора, но и Девор не им отстъпваше — разбираше си от работата и знаеше правилата на играта. Основал бе империята си по времето, когато информацията се съхраняваше на магнитна лента вместо на компютърни чипове и огромните изчислителни машини УНИВАК се смятаха за върха на научното постижение. Девор бил специалист по КОБОЛ и ФОРТРАН, а когато работата се разраснала извън неговите способности, наел срещу високо заплащане млади и талантливи хора.
Компанията му „Вижънс“ бе създала програми, даващи възможност за бързо прехвърляне на информацията от твърдия диск на дискети, на програми за графично изображение, които бързо придобиха популярност… и на какви ли не още програми. Девор не бе участвал в създаването на по-съвременните продукти, но е знаел, че могат да бъдат изобретени и бе назначил екипи от специалисти, които да осъществяват замислите му. Беше притежател и съпритежател на стотици патенти, говореше се, че състоянието му възлиза на около шестстотин милиона долара.
Жителите на ТР казваха, че бил свадлив и неприятен, освен това го смятаха за ексцентричен. Ако ви се случи да чуете как старци описват младостта на някой богат и прочут човек, ще научите, че въпросният богаташ на млади години се е чукал с куче, а на вечеринките, организирани от църковното настоятелство, се появявал само по дълги долни гащи, пожълтели от урина. Все пак бях сигурен, че дори Девор да е абсолютен гандяр и стиснат като скъперника Скурдж от безсмъртния роман на Дикенс, няма да позволи най-близките му роднини да живеят в каравана.
Като стигнах до алеята, водеща към къщата, ударих спирачки и се загледах в дървената табела с надпис „Сара Лафс“, прикована към дънера на най-близкото дърво. Ненадейно си спомних, че в последния сън от „поредицата за Мандерлей“ някой беше залепил на табелата етикетче с реклама на някаква радиостанция. Виждал съм подобни етикетчета на будките за събиране на такси по магистралите.
Слязох от колата, приближих се до табелата и я разгледах. Нямаше лепенка. Трите слънчогледа, израснали в процепите между дъските на площадката наистина бяха съществували — доказателство беше снимката, направена от Бил Дийн — но на табелата нямаше рекламна лепенка. И какво доказва липсата й? Хайде, Нунан, стегни се!
Тръгнах обратно към колата (вратата беше отворена, чувах песента на Бийч Бойс, която звучеше от тонколоните), сетне ми хрумна нещо и се върнах. В съня ми лепенката беше под думата „смехът“. Докоснах мястото и ми се стори, че нещо полепна по пръстите ми. Може би лакът се е разтопил от горещината… или пък всичко е плод на въображението ми.
Подкарах към къщата, паркирах колата, дръпнах ръчната спирачка (възвишенията около Дарк Скор и другите езера в Западен Мейн са доста стръмни и има опасност колата ви сама да потегли към брега) и изслушах докрай песента „Не се тревожи, скъпа“ на Бийч Бойс, която винаги съм смятал за най-добрата на този състав именно заради сантименталния текст, който мнозина мислят за сладникав. Брайън Уилсън пее: „Ако знаеш колко те обичам, скъпа, в живота нищо лошо не ще те сполети“. Де да можеше да е вярно и в истинския живот…
Слушах песента и се взирах в барачката вдясно от площадката пред входната врата. Там складирахме сметта, за да не бъде разпиляна от миещите мечки. Когато са гладни, те успяват да отворят дори капака на пружина на кофата за боклук.