За миг спрях на пътеката, после затичах и се хвърлих във водата. Докато летях във въздуха, си спомних, че последния път бях скочил в езерото ръка за ръка с Джоана.
Сегашният ми скок едва не завърши трагично. Студената вода сякаш ми напомни, че съм на четиридесет, не на четиринайсет години, и за миг сърцето ми престана да бие. Докато потъвах, си помислих, че това е краят. Ще открият трупа ми да се носи по водата и по-късно ще разберат, че съм станал жертва на студената вода и на мазния сандвич, който бях изял на обяд. А на надгробния ми камък ще издялат: „Мама все ти повтаряше да изчакаш поне час“.
Внезапно краката ми докоснаха камъните и слузестите водорасли на дъното; сърцето ми отново затуптя и аз се изтласках нагоре като баскетболист, който отскача да вкара топката в коша и да спечели решаваща точка в оспорван мач. Озовах се на повърхността и жадно си поех въздух. Нагълтах вода, задавих се и заудрях по гърдите си, опитвайки да окуража сърцето си: „Хайде, миличко, продължавай да биеш, знам, че ще се справиш!“
Стоях потопен до кръста в езерото и усещах вкуса на варовита вода, която не става за пране. Спомних си, бях получил същото усещане, когато Мати Девор ми каза името на дъщеря си.
Помислих си: „Направил съм психологическа връзка, това е всичко. Еднаквите имена са ме подсетили за мъртвата ми съпруга, което пък ме е навело на мисълта за езерото. Което…“
— Което съм „опитвал“ неведнъж и дваж — казах на глас.
Загребах шепа вода (водата в Дарк Скор е най-чистата и най-бистрата в щата според лабораторните анализи, които получавам ежегодно като член на тъй наречената Асоциация на западните езера) и я изпих. Не получих откровение, в съзнанието ми не проблеснаха странни мълнии. Вкусът беше на обикновена езерна вода.
Доплувах до сала, изкачих се по стълбичката и се проснах върху нагорещените дъски. Внезапно се почувствах щастлив, задето съм решил да заживея във вилата. Бях щастлив напук на всичко. Утре ще започна да се устройвам тук… или поне ще опитам. Засега ми стигаше да лежа, облегнал глава върху сгънатата си ръка, и да се унасям в дрямка. Сигурен бях, че през този ден не ме очакват повече приключения.
Оказа се, че съм се лъгал.
През първото лято, което с Джо прекарахме в „Сара Лафс“, установихме, че от терасата откъм езерото можем да наблюдаваме фойерверките в Касъл Рок. Спомних си го тъкмо когато се смрачаваше и си казах, че тази година ще се усамотя в дневната и ще си пусна видеокасета. Страхувах се, че в паметта ми ще възкръсне всеки Четвърти юли и как с падането на нощта със съпругата ми пиехме бира и се заливахме от смях, когато избухнеше особено ярка ракета. И без това се чувствах много самотен, по-самотен отколкото се чувствах в Дери. После си казах, че съм дошъл тук не за друго, а за да посетя любимото място на Джоана и да се опитам да се примиря със загубата й. Изобщо не ми хрумна мисълта, че ако заживея в „Сара“, ще преодолея творческата криза.
Бях забравил да купя бира от магазина или от „Вилидж Кафе“, но Бренда Мезърв се бе погрижила да ме зареди с газирани напитки. Взех кутийка пепси и се настаних на терасата да наблюдавам фойерверките. Надявах се спомените да не бъдат мъчителни, надявах се да не заплача… ала знаех, че се самозалъгвам. Още не бях изплакал всичките си сълзи за Джо.
Избухна първата ракета и в небето проблесна водопад от сини звезди, последван от глух пукот. В този момент телефонът иззвъня. Стреснато подскочих, макар преди секунда да не се бях изплашил от експлозията. Помислих си, че сигурно се обажда Бил Дийн, за да провери дали не ми липсва нещо.
През лятото преди Джо да умре си бяхме купили безжичен телефон, за да се движим из къщата, докато разговаряме. Отместих плъзгащата се врата, влязох в дневната, натиснах бутона и казах:
— Ало, Майк е на телефона. — Докато говорех, отново излязох на терасата и се настаних на шезлонга. Отвъд езерото облаците бяха надвиснали над Касъл Вю, сред гъстите им вълма избухваха зелени и жълти звездички, последвани от безшумни проблясъци, а звукът достигаше до мен след секунди.
Макар да притисках слушалката до ухото си, отначало не чух нищо, сетне някакъв възрастен човек (не беше Бил Дийн) каза:
— Търся Нунан. Господин Нунан.
— На телефона. — Небето на запад се озари от нови фойерверки, които обагриха в златисто надвисналите облаци. Стори ми се, че гледам по телевизията пищно тържество по случай връчване на филмови награди, на което присъстват безброй красиви жени в блестящи тоалети.
— Обажда се Девор.
— Какво обичате? — предпазливо попитах.
— Макс Девор.
„Не ни посещава често“ — бе казала Одри. Помислих си, че се шегува, но очевидно съм се излъгал. Изглежда, ме очакваха още изненади.