— Сигурно съм решил, че двете са били заедно в колата — прекъснах го. Бях на седмото небе от откритието, че способността да импровизирам не ме е напуснала — чувствах се като атлет, който вече не може да прескочи летвата пред зрителите на стадиона, но се справя успешно, когато тренира в задния двор на къщата си. — Ако не се лъжа, малката беше набрала маргаритки. — Говорех предпазливо, с увъртания, сякаш давах свидетелски показания в съда. Ако ме чуеше, Харолд щеше да се гордее с мен, защото най-прилежно бях усвоил тактиката му. Всъщност греша — моят агент щеше да изпадне в нервна криза, задето разговарям по този начин. — Може би съм предположил, че младата жена и момиченцето са слезли от колата да наберат цветя. За съжаление спомените ми за случилото се са доста мъгляви, господин Девор. Писател съм и докато шофирам, често се отплесвам в мои…
— Лъжете! — прекъсна ме старецът. Гневът му изригна като вулкан. Очакванията ми се бяха оправдали — не бе издържал да разменя учтиви реплики с някакъв си писател.
— Господин Девор… Предполагам, че вие сте прочутият финансов магнат.
— Предположението ви е вярно.
В моментите, когато едва сдържаше гнева си, Джо придобиваше невъзмутимо изражение и заговаряше с леден тон. Почувствах се странно, като открих, че в момента й подражавам:
— Господин Девор, не съм свикнал да се обаждат непознати и да нарушават спокойствието ми, нито пък възнамерявам да разговарям с човек, който ме е нарекъл лъжец. Желая ви приятна вечер, сър.
— Щом всичко е било наред, защото сте спрели?
— Доста отдавна не съм идвал в ТР, исках да попитам дали закусвалнята „Вилидж“ още работи. Между другото, нямам представа откъде знаете телефонния ми номер, но ми е известно къде можете да си го заврете. Лека нощ!
Натиснах бутона за прекъсване на връзката и се втренчих в слушалката така, сякаш я виждах за пръв път в живота си. Ръката ми трепереше, сърцето ми сякаш щеше да изскочи, кръвта пулсираше в слепоочията ми. Питах се дали щях да препоръчам на Девор да си натика в задника моя телефонен номер, ако не притежавах няколко милиона долара.
„Започва битката на Титаните, скъпи — спокойно обяви Джо. — И то заради някаква девойка, която живее в каравана и която дори няма гърди.“
Изкисках се. Битка на Титаните ли? Едва ли. Някакъв незаконно забогатял тип, живял в началото на нашия век, презрително бе казал: „Напоследък забелязвам, че всеки, който притежава един милион долара, се мисли за богаташ.“ Най-вероятно и Девор би казал същото за мен… и може би ще има право.
Небето на запад бе обагрено със странен, пулсиращ цвят. Зарята приключваше.
— Каква беше целта на обаждането му? — попитах.
Никой не ми отговори, само откъм езерото се обади гмурец — най-вероятно протестираше срещу необичайния трясък на фойерверките.
Станах, влязох в къщата и поставих слушалката на мястото й, за да се заредят батериите. Очаквах телефонът отново да иззвъни и Девор да ме обсипе със заплахи, запаметени от безброй каубойски и криминални филми: „Ако се изпречиш на пътя ми, ще…“, „Предупреждавам те, драги, да не…“ или „Позволи ми да ти дам добър съвет, преди да…“
Ала телефонът не иззвъня. Изгълтах на един дъх пепси колата, за да разквася пресъхналото си гърло, и реших да си легна. Слава Богу, че не се бях разридал, докато наблюдавах фойерверките. Разговорът с Девор ме накара за малко да забравя колко ми липсва Джоана. Колкото и да бе абсурдно, бях благодарен на стареца.
Отидох в спалнята, съблякох се и се проснах на леглото. Мислите ми бяха обсебени от мвмиченцето на име Кира и от майка му, която изглеждаше като негова по-голяма сестра. Ясно беше, че Девор има зъб на Мати, а щом мен смята за бедняк и нищожество, какво ли е мнението му за нея? Питах се още кой я издържа, ако старецът я е лишил от финансова подкрепа. Упреквах се заради циничното си подсъзнание, сетне неусетно се унесох в сън.
След три часа се събудих от необходимостта да отида до тоалетната, тъй като преди лягане бях изпил цяла кутийка пепси кола. Докато уринирах, отново чух риданието. Някъде в мрака плачеше дете, което се е изгубило и е уплашено… или само се преструва на уплашено.
— Недей — промълвих. — Стоях гол пред тоалетната чиния, а по гърба ми лазеха тръпки. — Моля те, не започвай отново, страх ме е.
Както преди плачът постепенно заглъхна, сякаш детето се отдалечаваше. Върнах се в леглото, затворих очи и прошепнах:
— Беше сън. Поредният сън за Мандерлей.
Знаех, че се самозалъгвам, ала усещах, че отново ще заспя, а в момента това бе най-важното. Унесох се, но ми се стори, че произнасям: „Тя е жива. Сара е жива.“