Разбрах още нещо — че тук ми е мястото. За добро или за зло се бях върнал у дома.
Глава 9
На другата сутрин напълних пластмасова бутилка със сок от грейпфрут и в девет часа тръгнах на юг по Улицата. Денят беше ясен и слънцето вече напичаше. Наоколо цареше тишина, каквато според мен настъпва само в неделните дни: религиозните почитат празника, а останалите са махмурлии от предишната вечер. В езерото имаше една-две рибарски лодки, но нито един скутер не пореше с рев водната повърхност, не се чуваха виковете на къпещи се деца. Минах покрай пет-шест вили, които със сигурност бяха обитаеми през този сезон, ала единствените признаци за присъствието на собствениците им бяха банските костюми, проснати на перилата на терасата на семейство Пасъндейл, и яркозелената гумена лодка на малкия док пред къщата на Римърови.
Но дали сивата каменна къщурка още принадлежи на семейство Пасъндейл? Дали семейство Бачелдър още обитават странната кръгла къща с панорамен прозорец, от който се разкрива прекрасна гледка към залива? Бог знае какво се е случило през четирите години, когато престанах да посещавам „Сара“.
Крачех по пътеката и се стараех да не мисля за нищо — прилагах този трик по времето, когато вдъхновението още не беше ми изневерило: натоварвай се физически, дай почивка на съзнанието си и остави яките момчета в сутерена да си свършат работата. Минах покрай къмпингите, където с Джо понякога приготовлявахме пържоли на скара и играехме на карти с приятели. „Попивах“ тишината като сюнгер, отпивах от бутилката с натурален сок, бършех потта от челото си и очаквах мислите да нахлуят в съзнанието ми.
Първата беше доста абсурдна — невидимото плачещо дете ми се струваше по-реално отколкото разговора с Макс Девор. Питах се дали наистина свръхбогатият и своенравен старец ми е телефонирал още първата вечер след завръщането ми в ТР. Наистина ли ме е нарекъл лъжец? (Вярно е, че го бях излъгал, съчинявайки историята за запознанството ми с Мати, ала в момента това нямаше значение.) Знаех, че съм разговарял с него, но по-лесно ми бе да повярвам в съществуването на призрака от езерото Дарк Скор, наричан още Загадъчното плачещо дете.
Малко преди да изпия последната глътка сок, ми хрумна да се обадя на Мати Девор и да й разкажа за случилото се. Реших, че реакцията ми е напълно естествена, но не бива да го правя. Бях прекалено стар, за да повярвам в щастливия край на приказката за изпадналата в беда девойка, която се противопоставя на злия си пастрок (в случай — на злия свекър). Бях дошъл тук с намерението да се взема в ръце и да преодолея кризата и нямах намерение да усложнявам живота си, като се замеся в спора между господин Компютър и госпожа Каравана. Девор ме беше настъпил по мазола и то силно, но може би го прави с всекиго и не проявява враждебност само към мен. Нещо като навика на някои мъже да разкопчават сутиените на дамите. Искам ли да имам неприятности с него? Не. В никакъв случай. Спасих малката госпожица Ред Сокс, неволно докоснах малките, но твърди гърди на майката и научих, че на гръцки Кира означава нещо като „изискана“. Достатъчно ми е, не съм алчен.
Спрях и видях, че докато съм размишлявал, неусетно съм стигнал чак до „Уорингтън“ — голяма дървена сграда, която местните хора наричат кънтри клуб. Грандиозната титла донякъде е оправдана — клубът разполага с малко игрище за голф, с конюшня и манеж за езда, с ресторант и бар. В сградата и в деветте бунгала могат да пренощуват около четирийсет души. Има дори боулинг, само дето със съперника ти трябва да се редувате при подреждане на кеглите. „Уорингтън“ е бил построен по времето, когато е избухнала Първата световна война, малко след построяването на „Сара Лафс“.
Дълъг кей водеше към плаваща сграда, където се помещаваше бар „Сънсет“ и където гостите на „Уорингтън“ вечер с събираха на чашка (някои курортисти посещаваха бара и сутрин, за да изпият по една водка с доматен сок).
Внезапно усетих, че някой ме наблюдава. Някаква жена стоеше на верандата вляво от вратата на плаващия бар и не откъсваше поглед от мен.
Подскочих от изненада. Признавам, че нервите ми бяха изопнати, но дори да бях спокоен, пак щях да се стресна при вида на непознатата. Може би защото бе неподвижна като статуя, или защото беше слаба като скелет, а най-вече заради лицето й. Виждали ли сте картината „Писък“ на Едвард Мунк? Представете си лицето от картината, но в покой, устните са стиснати, а очите зорки, и ще добиете представа как изглеждаше жената, която стоеше в края на кея и с една ръка се държеше за перилото. Само че като я зърнах, първата ми асоциация не бе с картината на Мунк, а с госпожа Данвърс.