Неусетно се бях приближил до „Сара“. Огледах се, не видях никого в непосредствена близост (макар откъм езерото да се разнасяше бръмченето на двигателя на моторна лодка), съблякох се, докато останах само по долни гащета, и заплувах към сала. Не се качих върху него, а останах във водата, като се държах за стълбичката. Беше приятно, но ме измъчваше въпросът с какво ще се занимавам до вечерта.
Реших да почистя моето работно място на втория етаж. После може би ще надникна в студиото на Джо… стига да не ме напусне смелостта.
С лекота заплувах обратно към брега, водата ме обгръщаше като фина коприна. Почти бях изминал разстоянието, когато при поредното поемане на въздух видях на Улицата някаква жена, която ме наблюдаваше. Беше слаба като онази, която бях видял на кея на „Уорингтън“, но бе зелена и посочваше на север като горска нимфа от древна легенда.
Ахнах, нагълтах вода и се закашлях. Стъпих на дъното и избърсах очите си. После избухнах в смях (макар и малко пресилен). Зелената жена се оказа бреза, която се издигаше близо до мястото, където дървените стъпала извеждаха на Улицата. Очите ми вече не бяха замъглени от водата и все пак ми се струваше, че листата около сребристия ствол оформят женско лице. Въздухът беше неподвижен, лицето също бе застинало (като на непознатата с черните шорти и черния бански костюм), но ако задуха вятър, то ще изглежда весело, намръщено… или като на жена, която се залива от смях. Зад брезата растеше хилава ела, един от изсъхналите й клони стърчеше встрани. Бях го взел за мършава ръка, която посочва на север.
За кой ли път моето богато въображение ми беше изиграло лоша шега. Работата е в това, че ми се привиждат какви ли не страхотии. След като напишеш няколко романа, всяка сянка на пода вземаш за следа, всяка бразда в пръстта крие тайно послание. В случая това бе недостатък, защото не можех да преценя дали в „Сара Лафс“ има нещо странно или пък всичко е плод на въображението ми.
Огледах се и видях, че наоколо още няма никого (въпреки че вече няколко моторници кръстосваха езерото), затова свалих и гащетата си. Изстисках ги, сгънах ги върху късия панталон и тениската и се заизкачвах гол по дървените стъпала, като притисках дрехите към гърдите си. Представих си, че съм Бънтър, който поднася на лорд Питър Уимси закуската и сутрешния вестник. Влязох в къщата и установих, че се кискам като слабоумен.
Макар прозорците да бяха отворени, на втория етаж беше нетърпимо горещо и щом се изкачих по стълбата, установих причината. Двамата с Джо използвахме помещението, тя се бе настанила отляво (всъщност заемаше съвсем скромно кътче, а истинското й царство бе студиото), а аз отдясно. В дъното беше инсталирано климатичното устройство, което купихме година след като се сдобихме с вилата. Едва сега се досетих, че ми е липсвало характерното бръмчене. Към климатика с прозрачна лепенка бе прикрепена бележка, която гласеше: „Господин Нунан, инсталацията е повредена. Като се включи, духа топъл въздух и трака, като да е пълна с натрошени стъкла. Дийн казва, че от «Уестърн Ауто» в Касъл Рок са обещали да доставят необходимата част, но ще повярвам, когато я видя. Б. Мезърв.“
Неволно се усмихнах, развеселен от песимизма, типичен за госпожа Мезърв, и включих климатика. Джо твърдеше, че разните машинарии откликват радушно, когато с тях борави представител на мъжкия пол, ала този път положението беше безнадеждно. Заслушах се в противния стържещ звук и след няколко секунди изключих устройството. Съвсем се беше скапало, както обичат да се изразяват местните жители. Докато го поправят, не ще мога да използвам помещението, дори само за да решавам кръстословици.
Все пак се огледах, беше ми еднакво интересно какво ще почувствам и какво ще открия тук. Не усетих и не намерих почти нищо. Ето го бюрото, на което бях завършил „Човекът с червената риза“ и бях доказал на самия себе си, че първият ми роман не е бил плод на щастливо стечение на обстоятелствата; ето я снимката на Ричард Никсън с победоносно вдигнати ръце, а отдолу е написано: „Бихте ли купили кола на старо от този човек?“; ето го килимчето, което Джо бе изработила преди да открие вълнуващия свят на плетивото.
Нямах усещането, че се намирам в кабинета на непознат човек, но всеки предмет (а най-вече празното бюро) говореше, че това е било работното място на предишния Майк Нунан. Някъде бях прочел, че животът ни се определя от два фактора — работа и брак. Бракът ми беше приключил със смъртта на съпругата ми, засега (а може би и завинаги) бях преустановил работа. Нищо чудно, че не се развълнувах, докато оглеждах кабинета, където бях прекарал толкова щастливи дни, сътворявайки въображаеми герои. Все едно, че бях в канцеларията на служител, който е бил уволнен или внезапно е починал.