Понечих да изляза, но ми хрумна нещо. Шкафът в ъгъла беше претъпкан с какво ли не — банкови извлечения отпреди десет години, писма (на повечето изобщо не бях отговорил), листове хартия, върху които бях нахвърлял сюжети за разкази… ала не открих каквото търсех. Отворих дрешника, където температурата беше минимум четирийсет и пет градуса и в кашончето, върху което госпожа Мезърв беше написала „джунджурии“, намерих диктофона марка „Санио“, подарен ми от Дебра Уейнсток по случай публикуването на първата ми книга от издателство „Пътнам“. Заговориш ли, устройството автоматично се включва, а като престанеш да диктуваш, се превключва на „пауза“.
Така и не попитах Дебра дали като е видяла диктофона си е помислила, че всеки уважаващ себе си писател трябва да притежава тази играчка, или подаръкът носеше някакво скрито послание, например: „Запаметявай «телеграмите» от подсъзнанието ти, Нунан, докато не си ги забравил“. Не знаех какъв е отговорът и не ме интересуваше. Важното бе, че разполагах с професионален диктофон и с касети с направени от мен записи, които слушах по време на път. Довечера ще заредя касета в устройството и ще го включа на запис. Ако през нощта отново чуя детския плач, ще имам неопровержимо доказателство. Ще пусна записа на Бил Дийн и ще го попитам какво мисли по въпроса.
„Какво ще се случи, ако довечера чуя детето да ридае, а устройството не го запише?“ — запитах се.
— В такъв случай ще се убедя в нещо друго — промърморих сред тишината на празния кабинет. — Най-малкото ще се усъмня.
В сравнение с пространството, което заемаше работното ми място, нишата на Джо изглеждаше съвсем малка. Тясното пространство никога не е било запълнено с вещи, ала сега представляваше само малко квадратно помещение. Нямаше го килимът, фотографиите на съпругата ми бяха изчезнали, дори бюрото й беше изнесено. Споменът за Джо бе заличен, сякаш тя никога не беше съществувала. За миг изпитах несправедлив гняв към Бренда Мезърв. Спомних си какво казваше майка ми в случаите, когато по собствена инициатива направех нещо, което не одобряваше: „Позволяваш си прекалено много, а?“ Като гледах голото помещение, си мислех, че госпожа Мезърв се е престарала.
„Може би не го е сторила икономката — ненадейно ми прошепна призрачният глас. — Може би Джоана сама е разчистила всичко. Хрумвал ли ти е този вариант, приятел?“
— Глупости! — промърморих. — Защо да го прави? Едва ли е предчувствала, че ще умре. Като се има предвид какво купила от аптеката, е била…
Замълчах, защото не исках да го изрека на глас. Нещо ми подсказваше, че не бива да го правя.
Понечих да изляза, но внезапно ме лъхна леденостуден въздух, който премина само край лицето ми. Усещането беше неописуемо, сякаш нежни ръце докоснаха страните и челото ми. Същевременно дочух въздишка… по-точно едва доловим звук, като че някой забързано шепнеше.
Обърнах се рязко. Очаквах да видя как завесите се развяват от внезапно излезлия вятър, но те не помръдваха.
— Джо, ти ли си? — промълвих и като чух името й, затреперих толкова силно, че едва не изпуснах диктофона. — Джо, тук ли си?
Ала никой не ми отговори. Не ме помилваха призрачни ръце, завесите не се раздвижиха. Цареше мъртвешка тишина. На прага на празната стая стоеше човек, който стискаше под мишница диктофон, а по лицето му се стичаше пот. В този момент повярвах, че не съм сам в къщата.
„Какво от това? — помислих си. — Дори да е вярно, няма защо да се страхувам. Призраците не причиняват зло никому.“
Едва по-късно разбрах, че съм се лъгал.
Следобед отидох в студиото на Джо и със задоволство установих, че в крайна сметка Бренда Мезърв не си е позволила прекалено много. Вещите от малкия кабинет на съпругата ми — първата й плетка, зеленият килим, поставеният в рамка плакат, посветен на полските цветя в Мейн — бяха прибрани тук, сякаш госпожа Мезърв ми беше оставила бележка: „Не мога да облекча мъката ви и да ви утеша, нито да попреча раните отново да се отворят, когато се завърнете в къщата, но мога да събера на едно място всичко, предизвикващо болезнени спомени, за да не се натъквате непрекъснато на него.“
Стените на студиото бяха покрити с доказателства за способностите на съпругата ми: различни плетива, поставени в рамки парчета от пъстри ориенталски платове, парцалени кукли, надничащи от колажите, които Джо наричаше „ранните ми творби“, абстрактно изображение на пустинята, изработено от лентички жълта, черна и оранжева коприна, фотографии на цветя, заснети от жена ми. На полицата беше поставена недовършена женска глава, направена от клечки за зъби и близалки, която би трябвало да изобразява самата Сара.