В единия ъгъл стояха малък тъкачен стан и дървен шкаф. На дръжката на чекмеджето бе окачена табелка с надпис: „Принадлежности за плетене на Джо! Отварянето забранено!“ В друг шкаф намерих банджото, от което тя се беше отказала под предлог, че като свири, я болят пръстите. В трети имаше весло за кану и ролери — носовете на обувките бяха очукани, а връзките завършваха с лилави пискюлчета.
Ала онова, което привлече вниманието ми, стоеше върху старомодното бюро с подвижен капак в средата на помещението. По време на щастливите ни летни ваканции в къщата, както и през почивните дни, които прекарвахме тук, бюрото никога не оставаше празно. Върху плота му имаше какво ли не — макари, гранчета прежда, игленици, скици, може би книга за Гражданската война в Испания или за прочути породи кучета. Понякога се дразнех, задето Джоана се захваща ту с едно, ту с друго. Тя беше олицетворение на „разпилян“ — човек, а разхвърляното й бюро бе отражение на бохемската й природа.
Но сега върху плота стоеше нещо, което ме изуми. Допуснах, че госпожа Мезърв е прибрала конците, преждите и книгите, но не вярвах да е оставила онова, което ме изуми. Защо да го прави? Не можех да си го обясня.
Предметът беше покрит със сив найлонов калъф. Понечих да го докосна, ала ръката ми застина във въздуха. Споменът за нещо, която бях сънувал отдавна,
(дай си ми я, с нея събирам прах)
прелетя през съзнанието ми както леденият полъх бе прелетял край лицето ми. След миг вече го нямаше, а аз махнах калъфа. Отдолу беше моята стара електрическа пишеща машина, за която не се бях сещал от години. Приведох се, но още преди да го видя, знаех, че шрифтът е любимият ми „куриер“.
За Бога, какво търси тук старата ми пишеща машина?
Джоана рисуваше (доста неумело), занимаваше се с фотография (доста успешно, дори понякога продаваше снимките си на различни списания), плетеше, шиеше гоблени, тъчеше и боядисваше платове, можете да изсвири на китара десетина основни акорда. Разбира се, притежаваше писателска дарба като всички, които са завършили специалност „литература“, но не бе сътворила нито едно блестящо произведение. Като студентка се опитваше да пише стихотворения, но след няколко неуспешни експримента завинаги се отказа. „Пиши заради двама ни, Майк — каза ми веднъж. — Предпочитам да се занимавам с други форми на изкуството.“ В сравнение с поемите й предметите, които изработваше от платове или от прежди, бяха истински шедьоври, ето защо смятах, че решението й е правилно.
Но ето че на бюрото й стоеше електрическата пишеща машина. Какво е писала?
— Писма — промърморих. — Намерила е машината на тавана и е решила да я използва, като пише писма.
Отново се самозалъгвах. Джо ми показваше писмата, които бе съчинила, дори често ме караше да добавя кратък послепис, цитирайки поговорката как децата на обущаря все ходели боси, а понякога я допълваше: „А приятелите на писателя никога не получават писма от него. Слава Богу, че Алекзандър Бел е изобретил телефона.“ През десетте години на брака ни тя нито веднъж не напечати на машина писмо от личната си кореспонденция — смяташе, че ще бъде проява на неучтивост. За деловите писма използваше своя лаптоп.
— Какво ли ти е хрумнало, скъпа? — попитах, сетне едно по едно издърпах чекмеджетата на бюрото.
Бренда Мезърв се бе опитала да ги подреди, но не беше успяла да се справи с хаоса, който бе типичен за Джо. В чекмеджетата намерих прекалено много неща, които пробудиха мъката ми към мъртвата ми съпруга, но не открих дори една страница, напечатана на електрическата пишеща машина.
Приключих огледа, облегнах се назад на стола (на който преди бе седяла Джоана) и се втренчих в малката поставена в рамка снимка върху бюрото, която не бях виждал преди. Най-вероятно Джо я беше преснимала от стара фотография, открита на тавана на някого от местните жители, и сама я бе оцветила. В резултат се беше получило нещо като обява за издирван престъпник, но оцветена от Тед Търнър.
Взех фотографията и прокарах пръст по стъклото. На нея бе заснета Сара Тидуел, прочута блус певица от началото на века, чието последно известно местожителство е било тук, в ТР-90. След време с групата си, в която участвали нейни приятели, но предимно роднини, Сара се преселила за малко в Касъл Рок… сетне всички сякаш се изпарили, както се изпарява мъглата през лятна утрин.
Певицата на снимката загадъчно се усмихваше, очите й бяха притворени, бе преметнала през рамо китарата си. На заден план се виждаше чернокож мъж с елегантно накривена мека шапка (безспорно е, че музикантите умеят да носят шапка по особено артистичен начин) застанал до нещо, което приличаше на…