— Благодаря — промълвих и установих, че гласът ми трепери. Като го слушах, разбирах, че за местните хора смъртта на жена ми беше настъпила наскоро. — Благодари на Ивет от мое име.
— Дадено. Всичко наред ли е в къщата? Съжалявам, че климатикът не работи. Проклета работа. Онези от „Уестърн Ауто“ са нагли мошеници. Бяха обещали да доставят резервната част още миналата седмица, а сега разправят, че ще я получа към първи август.
— Няма значение. Взел съм лаптопа и спокойно мога да използвам кухненската маса вместо бюро. — Със сигурност щях да я използвам — имах да решавам толкова много кръстословици, а разполагах с толкова малко време.
— Бойлерът работи ли?
— Техниката е наред, но възникна малък проблем…
Замълчах. Как съобщаващ на пазача, че според теб къщата е обитавана от духове? Според мен най-добре е да хванеш бика за рогата и да бъдещ откровен. В съзнанието ми напираха въпроси, но не желаех да увъртам. Бил веднага щеше да се досети. Поръчал си бе по каталог зъбни протези, но съвсем не беше глупав.
— Какво има, Майк? Бъди откровен с мен.
— Не знам какво ще си помислиш, но…
Той се усмихна като човек, който току-що е прозрял истината и вдигна ръка:
— Чакай! Може би вече ми е известно.
— Така ли? — Почувствах неописуемо облекчение, е нетърпение очаквах да разбера какво неприятно преживяване е имал в къщата, докато е сменял изгорелите електрически крушки, или е проверявал дали покривът не е протекъл. — Какво си чул?
— Онова, което са разказвали Ройс Мерил и Дики Брукс. Не са ми известни подробности, защото, както знаеш, с жената бяхме във Върджиния. Върнахме се едва снощи, ама бързо научих новината — в магазина не приказват за нищо друго.
Мислите ми бяха толкова обсебени от случилото се в „Сара Лафс“, че отначало се обърках. Все пак ми се стори странно, че местните хора обсъждат необичайните звуци, разнасящи се в моята къща. После свързах името Ройс Мерил със стареца с бастуна от „Бостън Поуст“ и всичко си дойде на мястото. Бил не говореше за призрачните шумове, а за запознанството ми с Мати Девор.
— Заповядай вкъщи на кафе — казах му. — Искам да разбера в какво съм се забъркал.
Седнахме на терасата. Налях си още кафе, Бил пожела чаша чай, защото напоследък избягвал кафето. Помолих го първо да ми разкаже версията на двамата стари клюкари за запознанството ми с Мати и Кира.
Оказа се; че положението не е толкова отчайващо. Старците са ме видели да стоя на банкета и да държа в прегръдките си момиченцето, забелязали са, че предната врата на шевролета е отворена, но очевидно са пропуснали да видят как Кира върви по осовата линия на шосе N68 като по опънато въже. Ала сякаш да компенсира този пропуск, Ройс твърдял, че Мати е изразила благодарността си, като се е хвърлила на шията ми и страстно ме е целунала.
— А видял ли е как я ощипах по задника и й пуснах език?
Бил се ухили:
— Въображението на Ройс не се е развихряло на сексуална тема от времето, когато е бил на петдесет, а това е било преди повече от четирийсет години.
— Ако искаш да знаеш, изобщо не съм я докоснал — заявих и гузно си спомних момента, когато ръката ми се бе плъзнала по гърдите й; все пак я бях докоснал неволно и пет пари не давам какво си е помислила младата дама.
— Мамка му, не си длъжен да се оправдаваш пред мен — заяви той. — Обаче…
Произнесе „обаче“ също като майка ми, без да довърши изречението, все едно думата беше опашката на хвърчило, което вещае зло.
— Обаче какво?
— По-разумно ще е да не се сближаваш с нея. Много е симпатична и е по-начетена от местните момичета, ама е от жените, дето причиняват неприятности. — Той замълча, сетне се поправи: — Несправедлив съм към нея. Тя има неприятности.
— Свекърът й иска попечителство над момиченцето, нали?
Бил остави чашата си върху парапета и учудено ме изгледа. Отразената от водната повърхност светлина играеше по лицето му и му придаваше вид на извънземно същество.
— Откъде знаеш?
— Не беше трудно да предположа. Макс Девор ми телефонира в събота вечерта по време на фойерверките. И дума не каза за случилото се на шосето, но се съмнявам, че е дошъл тук чак от Палм Бийч, за да отнеме от снаха си раздрънкания джип и старата каравана. Хайде, изплюй камъчето, Бил.
В продължение на няколко секунди той не проговори. Гледаше ме така, сякаш му е известно, че страдам от неизлечимо заболяване и се пита как да ми съобщи новината. Почувствах се неловко, освен това се досетих, че може би го поставям в неловко положение. Девор беше родом от ТР-90, аз не. С Джоана бяхме пришълци и макар Бил да ни харесваше, винаги щеше да вземе страната на съгражданина си. Местните се отнасяха с пренебрежение към хората от Масачузетс или Ню Йорк. Дери беше в границите на Мейн, но все пак се намираше далеч от тук.