— Бил, ще ми помогнеш ли да се ориентирам…
— Пази се от Девор — прекъсна ме старецът и усмивката му помръкна. — Той е бесен.
На върха на езика ми беше да кажа, че пет пари не давам, задето господин Компютър ми е сърдит, но като видях сериозното изражение на Бил, разбрах, че е използвал думата „бесен“ в буквалния й смисъл.
— Разбирам намека ти — отвърнах, — но на кого прилича в лудостта си? На Чарлс Мансън или на Ханибал Лектър?
— На Хауард Хюс. Чел ли си за прищевките на прочутия милионер, който навие ли си нещо на пръста, трябва да го получи, независимо дали е специален хотдог, какъвто може да се купи само в Лос Анжелес, или специалист по самолетостроене, работещ в „Локхийд“ или „Макдонал Дъглас“? Девор е досущ като него и винаги е бил. Чувал съм да казват, че от дете обичал да се налага. Баща ми също разказваше любопитна история. Една зима малкият Макс Девор влязъл с взлом в бараката на Скант Лариби заради шейната, която Скант бил подарил на сина си Скутър за Коледа. Доколкото си спомням, това се е случило през 1923 година. Девор наранил дланите си от счупените стъкла на прозореца, ала взел шейната. Открили го чак към полунощ. Пързалял се по хълма Шугър Мейпъл и при всяко спускане притискал ръце до гърдите си. Ръкавиците и канадката му били окървавени. Ако поразпиташ тук-там, сигурно ще чуеш поне петдесет истории за детството на Макс Девор, в някои дори може да има малко истина. Но аз вярвам, че наистина е откраднал шейната, готов съм да заложа фермата си. Баща ми никога не лъжеше, религията му го забраняваше.
— Баптист ли беше?
— Не, янки.
— От 1923 досега са изминали много години, Бил. Понякога хората се променят.
— Не и в повечето случаи. Не съм виждал Девор, откакто се е върнал и е наел стая в „Уорингтън“, но подочух туй-онуй, та си мисля, че ако наистина се е променил, то е в отрицателния смисъл. Не е бил толкова път, за да дойде на почивка, тук е, защото иска малката. За него тя е нещо като шейната на Скутър Ларибий. От все сърце те съветвам да не му пречиш, за да не се справи с теб, както навремето се е справил с прозореца на бараката.
Отпивах от кафето и се взирах в езерото. Бил очевидно ми даваше възможност да обмисля съвета му — мълчеше и с подметката на грубата си обувка изстъргваше от дъските засъхнала курешка. „Сигурно е от врана — помислих си. — Само враните цвъкат толкова обилно.“
В едно бях напълно сигурен: че кануто на Мати Девор е понесено от опасен бързей, а тя няма весло. Вече не съм онзи циник, какъвто бях в младостта си (кой ли младеж не е бил?), но не бях нито наивен, нито идеалист и не вярвах, че законът ще защити жената, която живее в каравана, особено ако господин Компютър прибегне до нечестни похвати. Като малък е откраднал шейната и без да обръща внимание на кървящите си ръце, е отишъл да се пързаля посред нощ и сам-самичък. А как ще постъпи възрастният Макс Девор, който от четирийсет години насам е получавал всяка шейна, която си пожелае?
— Бил, разкажи ми за Мати — промълвих.
Разказът не му отне много време. Общо взето, провинциалните истории са простички, което съвсем не означава, че са безинтересни.
Преди да се омъжи, Мати носела фамилното име Станчфийлд. Родена била не в ТР, а в Мотън. Баща й превозвал дървени трупи, майка й била фризьорка и работела вкъщи — накратко, били идеална партия един за друг. Имали три деца. След като Дейв Станчфийлд не успял да вземе един остър завой и заедно с камиона си потънал в езерото Кюадин, съпругата му се отчаяла и скоро починала. Станчфийлд бил застраховал само камиона си, тъй че сирачетата останали без пукната пара.
Все едно четете приказка от братя Грим, нали? Престорете се, че не виждате двете електрически каски във фризьорския салон, намиращ се в сутерена, раздрънканата тойота на алеята пред къщата… и приказката започва: „Живяла едно време вдовица, която имала четири деца…“
Мати е принцесата — бедна, но красива (за красотата й лично гарантирам). Появява се принцът — дълъг като върлина и заекващ червенокос младеж на име Ланс Девор. Синът, с който Макс Девор се е сдобил на стари години. Когато Ланс и Мати се запознали, той бил двайсет и една годишен, тя — на седемнайсет. Срещнали се в „Уорингтън“, където през лятната ваканция девойката работела като сервитьорка.