— Врата ли си е счупил?
— Да. Гръмотевиците били толкова силни, че Мати не чула нито вика му, нито шума от падането му. След минута-две ударила градушка и едва тогава тя надникнала навън да провери защо не се прибира Ланс. Открехнала вратата и го видяла да лежи по гръб с отворени очи, а ледените парчета обсипвали лицето му. — Бил отново погледна часовника си и отвори вратата на пикапа: — Старецът не беше присъствал на венчавката, но дойде на погребението на сина си и оттогава не се е връщал в Калифорния. Не ще и да види Мати…
— Но иска детето — прекъснах го. Разказът му не ме изненада, защото бях налучкал истината, ала сърцето ми се сви. „Моля ви да не разказвате за случилото се — бе казала Мати. — С Ки имаме неприятности.“ — Как мислиш, ще успее ли да получи попечителство?
— Сто процента гаранция, при това ще стане много скоро. Бих казал, че той е на финалната права. В края на този месец или в началото на следващия делото ще се гледа във върховния районен съд. Съдията ще постанови момиченцето да бъде поставено под попечителството на стария Макс веднага или най-късно през есента. Важното е, че за нищо на света присъдата няма да бъде в полза на майката и че на малката е писано да израсне в Калифорния.
Тръпки ме побиха от заключението му. Бил седна зад волана и отново заговори:
— Не се забърквай в тази история, Майк. Стой далеч от Мати Девор и от дъщеричката й. Ако те призоват да разкажеш в съда как си се запознал с тях на Четвърти юли, гледай повече да се усмихваш и по-малко да говориш.
— Навярно Макс Девор иска да я обявят за неспособна да се грижи за детето си.
— Да.
— Бил, видях малката и не смятам, че твърденията на стареца са основателни.
Той отново се усмихна, но личеше, че изобщо не му е до смях:
— Вярвам ти, но това няма значение. Повтарям — не се противопоставяй на Макс Девор, старче. Не ми е работа да ти го казвам, обаче като я няма Джо освен за къщата трябва да се грижа за теб. — С трясък затвори вратата на пикапа, включи двигателя и посегна към лоста за скоростите, сетне отпусна ръка и добави: — Ако ти остане време, потърси бухалите.
— Какви бухали?
— Ами… два бухала от пластмаса. Сигурно са в мазето или в студиото на Джо. Доставиха ги по пощата през есента, а следващата година Джоана се спомина.
— През есента на 1993 година ли?
— Точно така.
— Не може да бъде! — През онази есен не бяхме живели в „Сара“.
— Обаче е вярно. Бях дошъл тук да поставя кепенците и ето че Джо пристигна. Побъбрихме си, после дойде пощенският камион. Занесох кашона в антрето, после с жена ти пихме кафе (тогава още не се бях отказал от кафето), а тя разопакова бухалите и ми ги показа. Честен кръст — бяха досущ като истински! След десетина минути Джо си тръгна. Останах с впечатлението, че е дошла само за да получи пратката, макар умът ми да не го побира — да шофира от Дери до тук заради някакви бухали.
— Кога по-точно се е случило това, Бил? Спомняш ли си?
— През втората седмица на ноември — без колебание отговори той. — Същия следобед с жена ми отидохме в Луистън, за да отпразнуваме рождения ден на балдъзата. На връщане се отбихме в Касъл Рок, за да купим от супермаркета пуйка за Деня на благодарността. — Любопитно ме изгледа и попита: — Наистина ли не ти е споменавала за бухалите?
— Нито дума.
— Странно е, не мислиш ли?
— А може би ми е казала и съм забравил. Пък и вече няма значение. — Ала нещо ми подсказваше, че се лъжа. — Питам се защо е поръчала тези бухали.
— За да не дрискат свраките по терасата. Знаеш ли, че като видят пластмасовите бухали, начаса отлитат.
Избухнах в смях, въпреки че още бях озадачен… а може би точно поради тази причина:
— Не думай! Вярно ли е?
— Разбира се, само от време на време бухалите трябва да се преместват, защото свраките са големи хитруши и ще усетят, че ги премятат. Гледай да ги намериш, иначе по цял ден ще бършеш курешки.
— Непременно — отвърнах. Джо сигурно беше прочела някъде за „магическата сила“ на бухалите (по отношение на информацията самата тя беше като сврака, която грабва всички лъскави предмети, привличащи вниманието й) и ги е поръчала, без да ме осведоми. Отново ме заля вълна от скръб, жадувах скъпата ми Джо да е до мен.
— Добре ще направиш. А когато имам повече време, ще се поразходим из гората. Сигурно ще ти хареса.
— Ще очаквам с нетърпение този ден. Между другото, къде е отседнал Девор?
— В „Уорингтън“, съвсем близо до твоята къща. Мислех, че знаеш.
Спомних си жената с черния бански костюм и черен къс панталон, която сякаш носеше елегантна вечерна рокля, и кимнах: