— Днес видях съпругата му.
Бил така се разсмя, че му потекоха сълзи. Извади от жабката носна кърпа с размерите на флагче и избърса очите си.
— Какво е толкова смешно? — намръщих се.
— Видял си кльощава жена с побеляла коса и с лице като маските, които децата носят на Халоуин, а?
На свой ред се засмях:
— Точно така.
— Не му е жена, а… как й казват… лична секретарка. Казва се Рожет Уитмор. Всички съпруги на Девор са мъртви, последната почина преди двайсет години.
— Що за име е Рожет? Да не би госпожата да е французойка?
— От Калифорния е — отсече той и сви рамене, сякаш допълнителни обяснения са излишни. — Някои тукашни хора се страхуват от нея.
— Не думай!
— Истината ти казвам. — Бил се поколеба, сетне се усмихна, сякаш да покаже, че не вярва на бабини деветини: — Бренда Мезърв твърди, че Рожет е вещица.
— Значи двамата с Девор повече от година живеят в „Уорингтън“.
— Тъй си е. Онази Уитмор понякога заминава по за няколко дни, но през повечето време е тук. В града се говори, че щели да останат, докато Девор получи попечителството, после щели да се върнат в Калифорния с неговия самолет. Ще възложат на Осгуд да продаде „Уорингтън“ и…
— Да го продаде ли? Какво искаш да кажеш?
— Мислех, че знаеш. — Бил включи на скорост: — След Деня на благодарността старият Хю Емерсън казал на Девор, че затварят хотела през зимния сезон, а Макс отвърнал, че няма намерение да се премества.
— И е купил хотела! — възкликнах. Докато разговарях с Бил, изпитвах ту изненада, ту гняв, ту ме напушваше смях. Ала сега загубих ума и дума. — Купил го е, за да не се премести в хотел „Лукаут“ в Касъл Вю, или да наеме къща!
— Точно така. Купил е деветте сгради и бар „Сънсет“, дванайсет акра гори, игрището за голф и километър и половина от Улицата. Плюс алеята за боулинг и игрището за софтбол. Изръсил се е с четири милиона и кусур, а приятелят му Осгуд беше посредник при сделката. Казват, че Девор платил с чек. Да се чудиш как е успял да побере на листчето толкова нули. Ето, че пак се разбърборих. Доскоро, Майк.
Подкара на заден ход по алеята, а аз стоях като вкамене на площадката и го наблюдавах, зяпнал от изумление.
Пластмасови бухали…
Докато поглеждаше часовника си, Бил ми беше разказал доста любопитни истории, но най-интересен бе фактът (приех думите на стареца за чиста монета, защото бе говорил много убедително), че Джо е идвала тук само за да приеме лично два пластмасови бухала, които е поръчала по каталог.
Дали ми е казала за пътуването?
Може би. Не си спомням да го е споменавала, ала тя твърдеше, че когато съм в „зоната“, няма смисъл да ми съобщава каквото и да било. „От едното ухо влиза, от другото излиза“ — подхвърляше уж на шега. Понякога с безопасна прикрепваше към ризата ми бележки, напомнящи ми какво трябва да свърша и на кого да телефонирам, все едно бях първолак. Ала едва ли щях да забравя, ако е казала: „Отивам в «Сара», скъпи. Поръчах да ми доставят нещо, което искам лично да получа. Ще дойдеш ли с мен?“ Със сигурност щях да я придружа, та нали вечно търсех поводи да посещавам къщата. Но точно тогава работех върху сценария и напълно се бях изолирал от реалния свят, а Джо все прикрепваше към ризата ми бележки с приблизително следния текст: „Ако излизаш, купи мляко и портокалов сок.“
Взирах се в жалките останки от зеленчуковата градина, а жаркото юлско слънце прежуряше врата ми. Пластмасовите бухали не ми излизаха от ума. Да предположим, че Джо ми е съобщила за намерението си да отиде в къщата, а аз съм отказал да я придружа, тъй като съм бил в зоната на писателското вдъхновение и съм я слушал с половин ухо. Веднага възниква друг въпрос: защо е било необходимо присъствието й, след като спокойно е могла да помоли някого от местните хора да приеме пратката. Кени Остър или госпожа Мезърв с удоволствие щяха да й услужат, камо ли Бил Дийн, който поддържаше къщата. Запитах се и още нещо — защо проклетите бухали не са били доставени в Дери… дълго мислих за тях и накрая бях обсебен от мисълта да ги намеря. Дори щях да сложа единия на покрива на колата, та да предотвратя бъдещи „бомбардировки“.
Влязох в къщата да ги потърся, но внезапно ми хрумна нещо. Телефонирах на Уорд Ханкинс от Уотървил, който е счетоводител и се грижи навреме да плащам данъците си.
— Майк, радвам се да те чуя! — сърдечно възкликна той. — Как я караш?
— Езерото е прохладно, а времето е горещо, накратко условията са идеални за почивка — отвърнах. — Слушай, нали пазиш пет години документите, които ти изпращаме?
— Наистина това е общоприетият срок, но аз съхранявам документацията ви в продължение на седем години. Според данъчните инспектори ти си едра риба.