„По-добре да съм едра риба отколкото пластмасов бухал“ — помислих си, ала казах в слушалката:
— Пазиш и настолните календари, нали? Моите и на Джо.
— Разбира се. Тъй като и двамата нямахте навика да водите дневници, чрез ангажиментите отбелязани в настолните календари засичах разписките и разходите…
— Можеш ли да намериш календара на Джо за 1993 и да провериш с какво се е занимавала през втората седмица на ноември?
— С удоволствие. Какво по-точно те интересува?
За миг си спомних как през първата ми вечер като вдовец седях в кухнята в Дери и държах кутията с надпис „Тест за бременност“. Какво търся сега, четири години след смъртта на любимата ми съпруга? Май си търся белята, нищо друго.
— Интересувам се от два пластмасови бухала — промърморих. Уорд навярно си помисли, че говоря на него, ала аз отговарях на въпроса, зададен от вътрешния ми глас. — Може молбата да ти се стори странна, но справката ми е много необходима. Ще ми се обадиш ли, като намериш календара?
— До един час ще ти отговоря.
— Страхотен си — промълвих и затворих телефона. Едва сега се запитах къде ли е прибрала Джо пластмасовите птици.
Машинално погледнах към вратата на избата. Елементарно, драги ми Уотсън.
Стълбището, водещо към мазето, беше тъмно, лъхна ме миризмата на влага. Докато стоях на площадката и пипнешком търсех бутона за осветлението, вратата зад мен се затвори с толкова силен трясък, че изкрещях от изненада. Денят беше тих, не духаше вятър, нямаше течение, но все пак вратата се тресна или някой я затвори.
Стоях в мрака и опипвах стената; долавях едва забележимата миризма на мухъл, която се появява в непроветряваните помещения дори когато са с бетонен под. Беше много по-студено отколкото отвън. Не бях сам и го знаех. Признавам, че се страхувах, същевременно бях любопитен да разбера кое е тайнственото същество в мрака.
Преустанових опитите си да напипам бутона за осветлението и отпуснах ръце. Бог знае колко време съм стоял неподвижно. Сърцето ми лудо биеше, кръвта пулсираше в слепоочията ми. Ставаше все по-студено.
— Хей! — извиках, ала никой не ми отговори. Чувах как от някаква тръба капе вода, чувах собственото си дишане… а някъде отдалеч, от друг свят, където слънцето беше залязло, проехтя победоносният крясък на сврака. Може би току-що е бомбардирала капака на шевролета. „Наистина ми е необходим бухал — помислих си. — Не ми е ясно как досега съм се справял със свраките.“
— Хей — извиках отново. — Можеш ли да говориш?
Тишина.
Навлажних с език устните си. Колкото и да е странно, не се чувствах нелепо, като стоях в мрака и се опитвах да поведа разговор с някакъв призрак. Усещах необичайния студ и знаех, че не съм сам.
— Можеш ли да чукаш? — извиках. — Щом си способен да затвориш вратата, значи умееш и да чукаш.
Отново се ослушах, но чух само шума на водата, капеща от тръбите. Тъкмо посегнах към ключа за осветлението, недалеч от мен дочух приглушено почукване. Мазето на „Сара“ е високо и бетонните стени са със специална изолация. Бях сигурен, че някой удря с юмрук по изолационния панел.
Разтреперих се като лист, косата ми се изправи. Очните ми кухини сякаш се разширяваха, а очните ябълки изсъхваха, като че главата ми се превръщаше в череп. Побиха ме тръпки, целият настръхнах. Бях в избата заедно с призрак на мъртвец. Дори да исках, вече не можех да включа осветлението. Нямах сила да вдигна ръката си.
Гърлото ми беше пресъхнало и като заговорих, дочух дрезгав глас, който сякаш принадлежеше другиму:
— Тук ли си?
Туп.
— Кой си? — попитах и установих, че още шепна като издъхващ човек, който дава последни наставления на семейството, събрало се около леглото му. Този път не получих отговор.
Опитах да събера мислите си и внезапно си спомних за един стар филм, в който Тони Къртис играе ролята на илюзиониста Худини. Според сценария Худини бил като Диоген и посветил живота си на търсене на честен медиум. Веднъж присъствал на спиритичен сеанс, при който с мъртвите контактували чрез…
— Едно почукване означава „да“, две „не“ — казах. — Разбра ли?
Туп.
Съществото или по-точно привидението се намираше недалеч от мен, може би на шестото или на седмото стъпало. Невъзможно бе да го докосна, като протегна ръка в тъмата… пък и нямах никакво желание.
— Ти… — Гласът ми пресекна. Леденият въздух притискаше гърдите ми като преса. С усилие на волята отново заговорих: — Ти Джо ли си?
Туп! — удари юмрукът по стената. Последваха две последователни почуквания. Отговорът беше: „И да, и не.“ Следващият ми въпрос беше направо нелеп: