Джоана твърдеше, че кливландският стил в облеклото се разделя на кливландски официален и кливландски ежедневен. Облеклото на неканения гост спадаше към ежедневното; носеше хавайска риза с щамповани ананаси и маймунки, бежов панталон, произведен в някоя бананова република, и бели мокасини. При този стил чорапи се обуват по желание, но белите обувки са задължителни, както и поне едно безвкусно златно украшение. По отношение на последното непознатият напълно бе в крак с модата — часовникът му беше марка „Ролекс“, на шията си носеше масивна златна верижка. Ризата му се беше измъкнала от панталона, отзад сакото му подозрително се издуваше от пейджър или пистолет. Съдейки по големината, май беше пистолет. Повторно огледах колата и върху таблото зърнах синя полицейска лампа. „За да се доближа до теб незабелязано, бабке“ — както може би е казал вълкът от приказката.
— Вие ли сте Майкъл Нунан? — попита. Беше красавец от типа, допадащ на определени жени, които се свиват от страх, когато някой повиши тон и които никога не викат полиция, ако избухне семеен скандал, защото дълбоко в себе си вярват, че са заслужили неприятностите. За тях всяка „неприятност“ завършва с насинено око, изместена лакътна кост или с изгаряния от цигара по гърдите. Тези жени обикновено наричат съпрузите и любовниците си „татенце“, например „Искаш ли една бира, татенце?“ или „Как мина денят ти, татенце?“.
— Да, аз съм Майкъл Нунан. Какво обичате?
„Татенцето“ се обърна, наведе се и взе нещо от предната дясна седалка, върху която видях куп книжа. Полицейското радио под таблото изпращя за миг и замлъкна. Непознатият се извърна и ми подаде голям кремав плик:
— За вас е.
Дори не помръднах, а той се приближи и се опита насила да го пъхне в ръката ми. Ала аз вдигнах ръце, сякаш се предавах.
Натрапникът заядливо ме изгледа — очевидно беше ирландец като братята Арлин, но за разлика от тях не изглеждаше нито добродушен, нито откровен. Изглеждаше като закоравял циник, който непрекъснато си има работа с измета на обществото. Над веждата имаше белег от отдавнашна рана, а червендалестото му лице говореше за добро здраве, или за склонност към силни алкохолни напитки. Като го гледах, си помислих, че без да му мигне окото ще те бутне в канавката и ще седне върху теб, за да не ти позволи да излезеш. „Не съм сторил нищо лошо, татенце, пусни ме, не бъди лош!“
— Не ми правете въртели. И двамата с вас знаем, че ще вземете призовката, тъй че не ми правете въртели.
— Покажете ми някакъв документ за самоличност.
Той театрално въздъхна, забели очи, извади от джоба на ризата си кожен портфейл и го отвори. Видях полицейска значка и лична карта. Новият ми приятел се казваше Джордж Футман и беше заместник-шериф в Касъл Каунти. Лицето му на снимката изглеждаше безжизнено като на мъртвец.
— Доволен ли сте? — попита иронично и отново ми подаде плика. Докато четях документа, полицаят ме наблюдаваше с кисела усмивка. В призовката пишеше, че на 10 юли 1998 година (тоест в петък) в десет сутринта трябва да се явя в кантората на адвокат Елмър Дърджин, намираща се в Касъл Рок. Гореспоменатият Елмър Дърджин бил определен за попечител ad litem на малолетната Кира Елизабет Девор. Щял да присъства и стенограф. Уверяваха ме, че съм призован само като свидетел, не като ищец или ответник.
Футман заяви:
— Длъжен съм да ви напомня, че носите наказателна отговорност, ако не…
— Спестете си заплахите. Ще бъда там. — Замахах, сякаш пропъждах нахална муха. Бях разтревожен, чувствах се някак… омърсен. Никога досега не ми бяха връчвали призовка за явяване в съда.
Полицаят се върна при колата си, понечи да седне зад волана, но за момент спря, като се облягаше на отворената врата. Ролексът на косматата му китка проблясваше под лъчите на слънцето.
— Позволете да ви дам един съвет — промърмори и до болка познатата фраза дооформи мнението ми за него. — Не се изпречвайте на пътя на господин Девор.
— Иначе той ще ме смачка като хлебарка — добавих.
— А? — недоумяващо ме изгледа полицаят.
— Репликата гласи: „Позволете да ви дам един съвет — не се изпречвайте на пътя на господин Девор, иначе ще ви смачка като хлебарка.“
Изглеждаше едновременно озадачен и разгневен, което ми подсказа, че е щял да каже точно това. Очевидно с него бяхме гледали едни и същи филми, включително онези, в които Робърт Де Ниро играе ролята на психопат. След миг лицето му се проясни:
— Сега се сетих, че сте писател.