— Така твърдят хората.
— Оправдано е да дрънкате врели-некипели щом сте писател.
— Живеем в свободна страна, нали?
— Сега пък ще хитреем, а?
— Откога работите за Макс Девор, приятелю? Питам се дали на шерифа са известни извънслужебните ви ангажименти.
— Разбира се, че шефът знае и не ми създава неприятности. Доколкото разбирам, те очакват неприятности, господин Писател.
Реших, че трябва да прекратя диалога, преди да започнем да си разменяме обиди.
— Моля, напуснете, господин заместник-шериф.
Той продължи да се взира в мен, опитвайки да измисли фраза, с която да ме срази. Ала усилията му бяха напразни, той бе победеният в словесния двубой. Накрая кисело промърмори:
— Дано се видим в петък.
— Да приема ли, че ме каните на обяд? Няма да се изръсите Бог знае колко, защото не съм чревоугодник.
Червендалестото му лице доби тъмноморав цвят и в този момент си представих как ще изглежда на шейсет, ако не се откаже от огнената вода. Качи се във форда и така рязко подкара на заден ход, че гумите изскърцаха. Изпратих го с поглед, докато се скри от очите ми, сетне се прибрах вкъщи. Хрумна ми, че за допълнителната си работа помощник-шерифът сигурно взима добри пари, та да може да си купи златен ролекс. А може би е получил часовника като подкуп.
„Успокой се, Майкъл — прошепна Джо. — Онзи, дето размахваше пред теб червеното наметало, си отиде, никой не те дразни, затова се…“
Престорих се, че не чувам гласа й. Не желаех да се успокоявам. Не исках да се примиря с грубото вмешателство в живота ми.
Приближих се до малкото бюро в антрето, в което с Джо пазехме документи, изискващи бързо придвижване (и върху което стояха нашите календари) и прикрепих плика с призовката в ъгъла на таблото за съобщения. Вдигнах ръка, втренчих се за миг във венчалната халка, свих пръсти в юмрук и толкова силно ударих стената до библиотечката, че всички книги подскочиха. Спомних си как Мати Девор е принудена да пазарува преоценени дрехи от „Кеймарт“, докато свекърът й без да му мигне окото купува „Уорингтън“ за четири милиона долара. Спомних си изявлението на Бил Дийн, че момиченцето със сигурност ще израсне в Калифорния.
Разхождах се из къщата като разярен звяр, а когато влязох в кухнята, случайно погледнах хладилника. Забелязах, че думата в окръжността, образувана от магнитните фигурки, се е променила в непонятна фраза:
— Помони и — произнесох на глас и в този миг разгадах посланието. Някои букви от магнитната азбука липсваха (например Г и И). Ако искам вратата на хладилника да ми служи като дъската при спиритичен сеанс, на която се изписват посланията на духовете, трябва да купя още букви.
Разместих фигурките и буквите и продължих да крача напред-назад. Бях решил да не се замесвам в историята с Девор и снаха му, ала против волята си бях застанал между тях. Някакъв заместник-шериф, издокаран според модата в Кливланд, беше цъфнал на алеята пред къщата, за да усложни и без това изпълнения ми с проблеми живот… дори беше успял да ме поизплаши. Но поне се страхувах от нещо, което виждах и разбирах. Внезапно реших, че не искам да прекарам лятото, като се тревожа от привидения, от плача на невидимото дете, или от загадъчното пътуване на съпругата ми преди повече от четири години… ако изобщо е било загадъчно. Не можех да пиша книги, но това не означаваше, че трябва да бъркам с пръст в старите рани.
Помогни й
Реших, че си струва да опитам.
— Литературна агенция „Харолд Облоуски“ — каза приятен женски глас.
— Ела с мен на самотния остров, Нола — прошепнах в слушалката. — Не мога без теб. Ще се любим в полунощ, когато луната посребри брега.
— Здравейте, господин Нунан — отвърна тя. Не притежаваше чувство за хумор и бе непоправима реалистка. Поради тези свои качества беше идеалната служителка в агенцията на Облоуски. — Да ви свържа ли с Харолд?
— Там ли е?
— Разбира се. Почакайте само секунда.
Едно от предимствата, с които се ползва авторът на бестселъри (дори и онзи, чиито книги попадат само в класациите, съдържащи петнайсет заглавия), е, че агентът винаги е на тяхно разположение, дори когато е на почивка. Освен това не им се налага да чакат, докато той приключи други разговори.
— Майк! — възкликна Харолд. — Как ти се отразява почивката? Знаеш ли, през двата почивни дни мисълта за теб не ми излизаше от главата.
„Майчице, какъв лъжец!“ — помислих си, ала учтиво отвърнах:
— Общо взето, се чувствам добре, но възникна незначителен проблем и трябва да се консултирам с адвокат. Мислех да помоля Уорд Ханкинс да ми препоръча някого; после реших, че ми е необходим по-опитен юридически съветник — някой, който си пада по човешко месо.