Харолд толкова се разтревожи, че дори не му хрумна да приложи номера с продължителното мълчание.
— Какво се е случило, Майк? Неприятности ли имаш?
„Почукай веднъж, ако отговорът е «да» и два пъти, ако е «не»“ — помислих си и изведнъж ми хрумна да направя точно това. Спомних си как като прочетох мемоарите на Кристи Браун, се запитах какво ли е да напишеш цяла книга, като държиш писалката между пръстите на левия си крак. А сега се питах какво ли е да живееш в отвъдното и единственият ти начин за комуникация с живите да е почукването по стената на избата… дори да можеш да го правиш, само определени хора чуват и разбират посланията ти и то само в определени моменти.
„Джо, ти ли беше? И защо ми отговори уклончиво?“
— Майк, чуваш ли ме?
— Да. Нямам неприятности, престани да се вайкаш. Истината е, че възникна проблем. Доколкото си спомням, твоят юридически съветник работи във фирмата „Голдейкър“.
— Точно така. Веднага ще му телефо…
— Но той е специалист в друга област — разсъждавах на глас и като замълчах, Харолд ме остави да размишлявам. Понякога… всъщност през повечето време е истински сладур. — Все пак не е зле да му се обадиш. Кажи му, че ми трябва адвокат, който е специалист по попечителство над деца. Помоли го да ме свърже с най-способния му колега, който веднага да се заеме със случая и още в петък да ме представлява в съда, ако се наложи.
— Делото за бащинство ли е? — попита Харолд. В гласа му долових смесица от уважение и боязън.
— Не, за попечителство. — Искаше ми се да добавя, че ще научи цялата история от още неизвестния ми адвокат, после реших, че не е заслужил подобно отношение; каквото и да му кажеше адвокатът, Харолд непрекъснато щеше да ме тормози да му разкажа моята версия за случилото се. Описах как съм прекарал утрото на Четвърти юли, но не споменах за призрачния глас, за плачещото дете или за почукванията в мрака. Харолд ме прекъсна само веднъж, когато разбра кой е злодеят в драмата.
— Търсиш си белята — заяви. — Известно ти е, нали?
— Нямам нищо против малко разнообразие — отговорих. — Освен това възнамерявам да създам неприятност и на онези, които се заяждат с мен.
— Ще ти липсват тишината и спокойствието, необходими на всеки творец, за да даде най-доброто от себе си — плачливо обяви той. Усмихнах се и се запитах как ли ще реагира, ако му съобщя, че откакто погребах Джо, не съм написал нито ред и че нарушаването на монотонния ми живот може би ще допринесе да преодолея творческата криза. Ала не му го казах. „Не позволявай на никого да разбере, че си в задънена улица“ — това е мотото на фамилия Нунан. Редно е на вратата на семейната крипта да издялат надпис: „НЕ СЕ БЕЗПОКОЙТЕ, ДОБРЕ СЪМ“.
Спомних си думите на вратата на хладилника и продължих да говоря:
— Младата жена се нуждае от приятелска подкрепа и ако беше жива Джо, щеше да ме насърчи. Не й харесваше силните да тъпчат по-слабите.
— Така ли мислиш?
— Сигурен съм.
— Добре. Ще се постарая да те свържа с най-подходящия адвокат. Слушай… искаш ли в петък да те придружа в съда?
— Не! — възкликнах прекалено рязко и Харолд замълча не за да приложи обичайния си трик, а защото го бях засегнал. Побързах да замажа положението: — Според човека, който поддържа къщата ми, делото за присъждане на попечителство ще се гледа скоро. Тогава повече ще си ми необходим. Много добре знаеш колко държа на твоята морална подкрепа.
— В случая подкрепата е неморална — отвърна той, но очевидно бе възвърнал доброто си настроение.
Казахме си „дочуване“, прекъснах връзката и се доближих до хладилника. Магнитните букви и фигурки още бяха разпръснати. Изпитах облекчение — може би и призраците понякога си почиват.
Взех телефонната слушалка, излязох на терасата и се настаних на стола, на който бях седял вечерта на Четвърти юли, когато се обади Девор. Дори след посещението на „татенцето“ още не можех да повярвам, че разговорът наистина се е състоял: Девор ме беше нарекъл лъжец, а пък аз му бях препоръчал да си завре отзад моя телефонен номер. Прекрасно начало на добросъседските отношения, няма що!
Придърпах стола към парапета на терасата, която надвисваше над стръмния склон между задната част на къщата и езерото. Търсех с поглед зелената жена, която бях видял, докато плувах. Казвах си, че съм пълен глупак, че виждам различни форми в зависимост от ъгъла на наблюдение. Ала сега се убедих, че всяко правило има изключение. Досмеша ме и същевременно ме жегна безпокойство, като забелязах, че брезата, издигаща се досами Улицата, и откъм сушата прилича на жена. Донякъде приликата се дължеше на растящата отзад ела и изсъхналия й клон, който посочваше на север като костелива ръка, но имаше още нещо. От мястото, на което се намирах, виждах как вейките и листата образуват женски силует, а когато подухна вятър, сребристите клонки и зелената шума се полюшнаха като дълга пола.