— Заради Макс Девор ли?
— Разбира се. Няма значение, животът така или иначе продължава. — Тя се надигна и остави чашата си на масичката. — Предпочитам да сменим темата, господин Нунан…
— Но преди това ще те помоля да зарежеш официалното обръщение. Казвай ми Майк.
Тя ме изгледа, кимна и продължи:
— Разкажи ми за себе си, Майк. Защо се върна тук? Книга ли ще пишеш? Ще дадеш ли име на градчето?
Изпитах почти болезнена носталгия, като си спомних мълвата, разпространявана от години, че видни местни жители са решили да наименоват градчето, известно досега като ТР-90.
Дълго мълчах, сетне с изумление се чух да казвам:
— Вече не пиша.
Очаквах тя да скочи на крака, като преобърне шезлонга, и ужасено да изкрещи в знак на протест. Което дава представа що за човек съм… при това оценката съвсем не е ласкава.
— Отказал си се от писането на романи, така ли? — преспокойно попита тя. — Или пък си изпаднал в творческа криза.
— Във всеки случай не съм се „пенсионирал“ по собствено желание — промърморих. Разговорът беше взел съвършено неочакван обрат. Целта на посещението ми бе да убедя Мати да приеме Джон Стороу за неин адвокат (в краен случай възнамерявах да я принудя да се възползва от услугите му), а ето че за пръв път споделях проблема си с когото и да било.
— Значи вдъхновението временно те е изоставило.
— Така мислех доскоро, но вече не съм толкова сигурен. Може би в съзнанието на писателя са „складирани“ определен брой сюжети и като се изчерпат, нови не му идват наум.
— Съмнявам се. Почти сигурна съм, че завръщането в ТР ще ти помогне да преодолееш кризата… сигурно и ти се надяваш това да се случи.
— Навярно имаш право.
— Страхуваш ли се?
— Понякога наистина ме обзема страх. Питам се с какво ще запълвам времето си до края на живота. Не ме бива да изработвам миниатюрни модели на кораби, които се монтират в стъклени бутилки, не разбирам и от градинарство — съпругата ми беше специалистка по отглеждане на цветя и зеленчуци.
— Аз също се страхувам — призна Мати. — Страхувам се до смърт. А напоследък ми се случва все по-често да изпадам в паника.
— Ако се боиш, че той ще спечели делото за попечителството, имам разрешение…
— Не се плаша само от мисълта, че ще ми отнемат детето — прекъсна ме тя. — Страхувам се да живея в ТР. Усещането за опасност ме обзе в началото на лятото, макар вече да знаех, че Девор ще направи всичко възможно да ми вземе Кира. И става все по-натрапчиво. Сякаш гледам как буреносни облаци се скупчват над езерото… мисля, че това е най-точното описание на усещането. Има и още нещо… — Тя кръстоса крака и се наведе да придърпа роклята си, като че изведнъж й беше станало студено. — Напоследък няколко пъти се събуждах посред нощ с чувството, че не съм сама в спалнята. Веднъж дори ми се стори, че до мен лежи някой. Понякога усещането е мимолетно — нещо като „главоболие на нервите“ — друг път ми се причува шепот или плач. Една вечер — май беше преди две седмици — приготвих сладкиш и забравих да прибера брашното. На сутринта кутията беше преобърната, а в брашното, разсипано на кухненския плот, някой беше написал „здравей“. Отначало си помислих, че авторката на надписа е Ки, но тя твърдо отрече. Освен това не съм сигурна, че малката ми умница може да напише толкова сложна дума. Майк, възможно ли е Девор да е платил на някого да ме сплаши? Абсурдно е, нали?