— Точно така.
— Защо? Дори не ни познаваш.
— Защото… — подхванах, сетне замълчах. Искаше ми се Джо да се намеси, молех се да ми прошепне какво да обясня на Мати. Ала този път не чух гласа й. Трябваше да се справя без чужда помощ. — Защото в момента не се занимавам с нищо съществено — отвърнах и останах изумен от изявлението си. — Освен това с Кира не сте случайни непознати. Храних се на масата ти, прочетох приказка на Ки и тя заспа в прегръдките ми… може би дори онзи ден й спасих живота. Знаеш ли какво казват китайците в подобни случаи?
Не очаквах отговор, въпросът бе риторичен, но Мати отново ме изненада, като отвърна:
— Ако спасиш живота на някого, поемаш отговорността за него.
— Точно така. Освен това ми се иска да възтържествува справедливостта, но най-силно ме мотивира желанието отново да бъда полезен. Прекарах в бездействие четирите години след смъртта на съпругата ми, не успях дори да напиша книга за машинописката Марджъри, която се запознава с красив и тайнствен мъж.
Мати се замисли. Взираше се в шосето, по което премина камион, натоварен с дървени трупи — ауспухът му бълваше черен дим, фаровете му блестяха като ярки очи, а задницата му поднасяше ту наляво, ту надясно, сякаш се полюшваше ханшът на едра жена.
— Забранявам ти да се застъпваш за нас — най-сетне заяви Мати. Говореше тихо, но с изненадваща настойчивост. — Забранявам да „викаш“ за нас, както Макс Девор насърчава с виковете си предпочитания от него тим. Признавам, че помощ ми е необходима, но няма да приема подаянието ти. С Ки не сме любимият ти отбор. Ясно ли е?
— Напълно.
— Известно ли ти е какво ще кажат хората от градчето?
— Да.
— Късметлийка съм, нали? Омъжвам се за сина на мултимилионер, а след смъртта на съпруга ми мой закрилник става друг богат мъж. Нищо чудно следващият ми любовник да бъде самият Доналд Тръмп.
— Престани!
— На тяхно място може би и аз щях да повярвам на клюките. Ама как никой не забеляза, че късметлийката Мати още живее в каравана и не е в състояние да плаща здравна осигуровка, та се налага да води дъщеричката си в общинската болница за задължителните ваксинации. Родителите ми починаха, когато бях на петнайсет. Имам брат и сестра, които са по-големи от мен и живеят далеч. Майка ми и баща ми бяха алкохолици — не ни биеха, но не ни обръщаха внимание, все едно живеехме в долнопробен мотел. Той прекарваше дървен материал, тя беше фризьорка, която се налива с бърбън. Най-голямата й мечта бе да притежава розов кадилак. Татко се удави в езерото Кюадин, след шест месеца мама се задуши от собствения си бълвоч. Е, харесва ли ти приказката?
— Не особено. Мъчно ми е за теб.
— След погребението на мама брат ми Хю предложи да живея при него, ала беше повече от ясно, че жена му не приема с възторг идеята да приеме в дома си петнайсетгодишно момиче. Не я обвинявах, пък и нямах особено желание да напусна градчето. Тъкмо ме бяха избрали за мажоретка. Сега ми се струва толкова глупаво, но по онова време означаваше всичко за мен.
Разбира се. За дъщерята на двамата алкохолици е било истинско признание да бъде избрана за мажоретка. Сигурно е било ужасяващо да наблюдава как страшното заболяване все повече обсебва родителите й, с които е живеела сама.
— Накрая все пак отидох при леля Флорънс, чиято къщичка се намира на около три километра от нашата. Само след три седмици установихме, че неприязънта ни е взаимна, но живяхме заедно цели две години. През лятната ваканция преди последната ми година в гимназията започнах работа в „Уорингтън“ и се запознах с Ланс. Когато той предложи да се оженим, леля Фло отказа да ми даде разрешение. Казах й, че съм бременна, а тя заяви, че не желае да има общо с мен, тъй че минахме и без нейното разрешение.
— Значи си напуснала училище.
Тя се намръщи и кимна:
— Не исках да ме зяпат, докато се издувам като балон. Ланс ме подкрепи и ме успокои, че винаги мога да се явя на матура. Изкарах задочно изпитите миналата година. Бяха много лесни… С Ки сме напълно беззащитни. Дори леля да ми прости, не ще може да ми помогне материално. Работи в текстилната фабрика в Касъл Рок и получава едва шестнайсет хиляди долара годишно.
Отново кимнах и си спомних, че наскоро бях получил чек за същата сума от френския издател на моите романи. Спомних си и какво ми беше казала малката, когато се запознахме.
— Докато я отнасях на безопасно разстояние от шосето, Кира ми довери, че ако й се разсърдиш, ще отиде при бялата баба. Щом родителите ти са мъртви, кого е имала… — Замълчах, защото прозрях истината. — Рожет Уитмор ли е бялата баба? Но това означава, че…