— Че Ки е била при Макс Девор и личната му секретарка — прекъсна ме Мати. — Разбира се. Доскоро често й разрешавах да гостува на дядо й. Посещаваше го веднъж-два пъти седмично, понякога оставаше да пренощува. Харесва „белия“ дядо (поне отначало го харесваше) и обожава онази кошмарна жена. — Стори ми се, че Мати потръпна, въпреки че още беше много топло. — Когато почина Ланс, Девор ми телефонира, че ще присъства на погребението и попита дали ще му разреша да види внучката си. Беше мек като памук, сякаш никога не се е опитвал да ме подкупи да се откажа от сина му.
— Вярно ли е?
— Разбира се. Отначало ми предложи сто хиляди. Беше през лятото на 1994 година, когато Ланс му съобщи, че ще се оженим в средата на септември. Не му казах за предложението на баща му. След седмица старецът удвои сумата.
— Какво е било условието му?
— Да си разкарам курвенския задник от градчето и да изчезна безследно. Този път споделих с Ланс и той буквално побесня. Обади се на баща си и заяви, че ще се оженим, независимо дали му харесва или не. Каза му още, че ако иска да види внучето си, трябва да се откаже от подлите си номера.
Отговорът на Ланс би накарал всеки нормален родител да се замисли и да промени отношението си. Смелостта на младежа беше достойна за уважение. Ала той не е разговарял с разумен човек, а с онзи, който като дете бе откраднал новата шейна на Скутър Лариби.
— И двете предложения Девор направи по телефона и то все когато Ланс отсъстваше. Десет дни преди сватбата ме посети Дики Осгуд. Каза ми да набера някакъв номер в Делауер а когато се обадих… — Тя поклати глава. — Едва ли ще повярваш… все едно се е разиграло в някоя от твоите книги.
— Може ли да отгатна?
— Стига да успееш…
— Опитал е да купи нероденото ти дете. Да купи Кира!
Очите й се разшириха. Под светлината на тънкия лунен сърп видях изненадата, изписана на лицето й.
— Любопитен съм колко е предлагал да родиш детето, да го оставиш при баща му и да изчезнеш завинаги.
— Два милиона долара — прошепна тя. — Обещаваше да ги депозира в която и да било банка на запад от Мисисипи при условие, че подпиша договор, според който нямам право да контактувам с Ланс или с детето поне до април 2016 година.
— Когато Ки ще стане пълнолетна.
— Именно.
— Нарочно те е накарал да му телефонираш в друг щат, та Осгуд да не научи подробностите. А после Девор е щял да се перчи из ТР ни лук ял, ни лук мирисал.
— Точно така. Каза ми още, че на петия, десетия, петнайсетия и двайсетия рожден ден на детето съм щяла да получавам по милион. — Тя поклати глава. — Линолеумът в кухнята е нагърчен, горната част на душа все пада във ваната, напоследък караваната непрекъснато се накланя наляво… живея в мизерия, а можех да притежавам шест милиона долара.
„Хрумвало ли ти е да приемеш предложението?“ — запитах се, но за нищо на света не бих й задал този въпрос, за да не я засегна.
— А ти сподели ли с Ланс?
— Опитах се да запазя в тайна последния ми разговор с Макс Девор. Ланс и без това му беше сърдит, не исках още повече да развалят отношенията си. Смятах, че не бива да започваме брака си по този начин, страхувах се да не би по-късно съпругът ми… да ме обвини… — Тя вдигна ръце, сетне ги отпусна на скута си. Жестът й беше странно трогателен.
— Страхувала си се да не би след десет години Ланс да те обвини, че заради теб се е скарал с баща си.
— Вярно е. Но така или иначе не успях да запазя в тайна предложението му. Бях бедно провинциално момиче, което до единайсетата си година не знаеше какво е чорапогащник и мислех, че градът Ню Йорк заема цялата площ на едноименния щат… а този човек… този баща, когото никога не бях виждала, ми бе предложил шест милиона долара. Бях изплашена до смърт. Почти всяка вечер сънувах, че старецът се промъква като таласъм през нощта и отвлича бебето ми. Представях си как ще се промъкне като змия през прозореца…
— И ще влачи след себе си кислородната бутилка — опитах да се пошегувам.
Мати наистина се усмихна и продължи:
— Тогава още не знаех за кислородната бутилка, нито за вездесъщата Рожет Уитмор. Искам само да разбереш, че бях само на седемнайсет и не умеех да държа езика си зад зъбите. — Едва сдържах усмивката си — говореше така, сякаш десетилетия разделяха наивното и изплашено селско момиче от зрялата жена, която бе завършила задочно гимназиалното си образование.
— Ланс сигурно се е разгневил — предположих.
— Толкова се ядоса, че отговори на баща си по електронната поща, вместо да му се обади. Той леко заекваше, а като се разтревожеше, речта му ставаше почти неразбираема. Изключено бе да разговаря с баща си по телефона.