Тя замълча и се замисли. Дръпна от цигарата, сетне отпусна ръка на страничната облегалка, а огънчето описа дъга, сякаш беше червеникава светулка, стрелкаща се в мрака.
— Отначало не проговори. Жената понечи да го хване под ръка и да му помогне да извърви няколко крачки по тротоара, но той грубо я отблъсна. Закрета към мен и Кира без чужда помощ, макар белите му дробове да свистяха като ковашки мехове. Съмнявам се, че сега би могъл да стори същото. Спомням си, че след няколко крачки едва не рухна, а това се случи преди около година. Изгледа ме продължително, сетне се наведе, като подпря длани на кокалестите си колена. Втренчи се в Кира, а тя безстрашно отвърна на погледа му.
Представих си картината… само че не приличаше на цветна фотография, а на черно-бяла гравюра, илюстрация към приказка на братя Грим. Момиченцето любопитно се взира в богатия старец, който в детството си победоносно се е пързалял с откраднатата шейна, а сега, в края на живота си, бе само една торба с кости.
Кира е с пелерина с качулка, а маската на добрия дядо, която носи Девор, се е изкривила и отдолу виждам сплъстена вълча козина. „Какви големи очи имаш, дядо, колко голям е носът ти, а пък и зъбите ти са големи и заострени…“
— После той я взе на ръце — продължи Мати. — Бог знае какво му е струвало, но я вдигна, а най-странното е, че Кира не се възпротиви. До този момент не го беше виждала, пък и по принцип децата се страхуват от старците, но тя му позволи да я вземе в прегръдките си. „Знаеш ли кой съм?“ — попита Девор. Малката ми поклати глава, ала го гледаше така, сякаш бе отгатнала самоличността му. Как смяташ, възможно ли е?
— Да.
— Той заяви: „Аз съм твоят дядо.“ Идваше ми да я изтръгна от ръцете му, защото изведнъж ми хрумна… не, няма да ти го кажа, много е нелепо…
— Изплашила си се, че той ще я изяде — промълвих.
Тя тъкмо се канеше да дръпне от цигарата си, но ръката й застина във въздуха. Смаяно ме изгледа и попита:
— Откъде знаеш? Невъзможно е да си прочел мислите ми.
— Представих си срещата като епизод от приказката за Червената шапчица и лошия сив вълк. Какво направи сетне Девор?
— Изяде я с поглед. След време Кира започна да го посещава в „Уорингтън“, където той й предоставяше самостоятелна стая, пълна с какви ли не играчки. Макар че беше едва тригодишна, Девор я научи да играе доста сложни игри, както и да събира и да изважда двуцифрени числа. Подари й дори малък компютър… Бог знае на какво я е обучавал… но в деня на погребението на Ланс само я гледаше. Никога не съм виждала поглед, изпълнен с толкова силен копнеж.
А Кира не сведе очи. Навярно са се взирали един в друг в продължение на десетина секунди, но на мен ми се стори, че е изминала цяла вечност. После Девор ми я подаде. Беше на края на силите си и ако не я бях грабнала от ръцете му, щеше да я изпусне на тротоара. Олюля се, а Рожет Уитмор побърза да го подкрепи и му подаде маската, към която беше прикрепена малка кислородна бутилка. Девор побърза да си я сложи, няколко пъти вдъхна дълбоко и като че се посъвзе. Връчи маската на придружителката си и сякаш едва тогава ме забеляза. „Постъпих глупаво, нали?“ — промълви, а аз отвърнах: „Съгласна съм, сър“. Старецът ми хвърли убийствен поглед. Сигурна съм, че ако беше с пет години по-млад, щеше да ме зашлеви заради дързостта ми.
— Ала не го е сторил, защото е бил стар и немощен.
— Вярно е. Каза ми: „Искам да отида в погребалния дом. Ще ми помогнеш ли?“ Изкачихме се по стъпалата: аз бях от едната му страна, Рожет от другата, а Кира ни следваше. Чувствах се отвратително, досущ като робиня от харем. Влязохме в преддверието и той спря да си поеме въздух, а Рожет се обърна към Кира. Тръпки ме побиват от тази жена, лицето й ми напомня на една картина…
— На „Писък“ от Едвард Мунк ли?
— Именно. — Тя хвърли на земята цигарата, която беше изпушила чак до филтъра, и я настъпи, за да я изгаси. — Но Ки изобщо не се изплаши. И до днес не се страхува от ужасяващата госпожа Уитмор. Докъде бях стигнала? А, да — Рожет се наведе към Кира и я попита: „Какво се римува с «дама»?“
„Слама“ — моментално отвърна малката ми умница. Беше едва двегодишна, но обичаше стихотворенията. Секретарката на Девор извади от чантата си шоколадче „Хърши“. Ки ме погледна да разбере дали й разрешавам да го вземе, а аз казах: „Добре, но само едно и внимавай да не изцапаш роклята си.“ Тя го пъхна в устата си и се усмихна на Рожет така, сякаш бяха приятелки от години.
Девор отново беше използвал кислородната маска и дишаше по-равномерно, но изглеждаше смазан от умора. Хрумна ми един пасаж от Библията, в който се казва нещо от рода на това, че животът на старите хора е безрадостен. Домъчня ми за него. Сигурно изражението ми е издавало чувствата ми, защото старецът ме хвана за ръката и промълви: „Не ме отблъсквай“. През сълзи прошепнах: „Няма, стига да не ме принудите.“