Представих си ги в преддверието на погребалния дом: Девор е седнал на скамейката, Мати стои права, а момиченцето любопитно се взира в тях и смуче шоколадчето. Звучи тиха музика, изпълнявана на орган. Трогателна сцена, няма що! Дори в деня на погребението на сина си Макс Девор е разигравал представление: „Опитах се да те подкупя, а когато се провалих, вдигнах мизата, за да купя детето. След като и този път ударих на камък, заявих на сина ми, че ще си носите последствията заради магарешкия ви инат. Признавам, че донякъде съм виновен за смъртта му, но не ме отблъсквай, Мати. Аз съм само един немощен старец, не ме отблъсквай.“
— Била съм много глупава, нали? — обади се Мати и прекъсна размишленията ми.
— Не си очаквала, че е толкова подъл, смятала си го за почтен човек. Светът ще бъде райско кътче, ако има повече „глупави“ хора като теб.
— Не приемах всичко за чиста монета — поправи ме тя. — Страхувах се да взема парите, които ми предлагаше до миналата година, но му разреших да вижда детето. Може би подсъзнателно съм се надявала, че ще й завещае нещичко, но честно казано мотивите ми бяха съвсем безкористни. Макс Девор беше единственият кръвен роднина на Кира, свързващ я с баща й. Искаше ми се тя да го опознае — всяко дете обожава дядото, който го глези и изпълнява всичките му желания. Страхувах се обаче да не би Девор да злослови по мой адрес или по адрес на покойния си син.
Отначало всичко вървеше като по мед и масло, но постепенно положението се промени. Разбрах, че всъщност Ки не харесва особено много „белия дядо“. Чувствата й към Рожет не са се променили, но вече се страхува от Макс Девор поради необясними причини. Попитах я дали я е докосвал на определени места и й ги показах, но тя отрече. Вярвам й, същевременно съм сигурна, че проклетият старец е казал или е направил нещо, което я е изплашило.
— Може би Ки се страхува от задавеното му дишане — предположих. — Или пък Девор е получил пристъп, докато е била при него. Как се отнасяше той с теб, Мати?
— Ами… нямахме вземане-даване. Обаче един ден… мисля, че беше през февруари, Линди Бригс ми каза, че Джордж Футман е идвал в библиотеката да провери изправността на пожарогасителите и на противопожарните сензорни устройства. После се поинтересувал дали напоследък е намирала изхвърлени кутийки от бира или бутилки от алкохол. Или пък угарки от ръчно свити цигари.
— А-ха, намеквал е за цигари с марихуана.
— Именно. Научих, че Дики Осгуд обикалял из градчето и разпитвал приятелите ми от едно време. Сигурно се опитва да открие някоя кирлива риза.
— Има ли нещо в миналото ти, от което да се срамуваш?
— Не, за щастие.
„Дано да е така“ — помислих си. Бях почти сигурен, че ако Мати крие някаква тайна, Джон Стороу ще я накара да я сподели с него.
— Страхувала си се и въпреки това не си забранила на Ки да се среща с дядо си. Защо?
— Едва ли щях да постигна нещо, като прекратя посещенията й в „Уорингтън“. Освен това смятах, че ако не се противопоставям на Девор, той няма да ускори изпълнението на незнайните си коварни планове.
Помислих си, че разсъжденията й са напълно логични.
— През пролетта започна да ме обзема необясним страх — продължи тя.
— От какво?
— Не зная. — Мати извади пакета с цигари, за миг се втренчи в смачканата опаковка, сетне пъхна цигарите обратно в джоба си. — Неприятно ми бе, че Макс Девор се опитва да извади на показ несъществуващите ми кирливи ризи, но започнах да се тревожа за Ки, докато му гостуваше… докато гостуваше на Девор и на Уитмор. Рожет пристигаше с беемвето, което бяха купили или взели под наем, а моето момиченце седеше на стъпалата и я чакаше. Вземаше само чантата си с играчки, ако „визитата“ бе еднодневна, или малкия си розов куфар с лика на Мики Маус, ако я бяха поканили да преспи в „Уорингтън“. Нямаше случай да се върне без подарък. От опит бях разбрала, че скъпият ми свекър вярва в чудодейното въздействие на подаръците. Преди да я настани в колата, Рожет винаги студено се усмихваше и процеждаше: „Ще я доведа в седем. Ще вечеря с нас“, или „Ще бъде тук в осем. Ще й бъде сервирана топла закуска“. Аз кимвах, а госпожа Уитмор изваждаше от чантата си шоколадче „Хърши“ и го подаваше на Ки, все едно подава бисквитка на куче, за да се „здрависа“ с нея. После й казваше някаква дума, която Кира веднага римуваше, и заминаваха с колата. Ритуалът неизменно се повтаряше, Рожет се държеше така, сякаш подхвърля кокал на послушно куче. Точно в седем вечерта или в осем сутринта беемвето спираше на мястото, където си паркирал твоята кола. Спокойно можех да си сверявам часовника с появата му. И все пак нещо не ми даваше покой.