— Може би си се страхувала, че ще им омръзне да чакат решението на съда и ще отвлекат малката. — Тревогата й изглеждаше напълно основателна — толкова основателна, че не можех да повярвам как Мати изобщо се е съгласила Кира да се среща с дядо си. При съдебните дела за попечителство, както впрочем и в живота, законът е на страната на богатите. Ако Мати ми бе казала истината за миналото си и за настоящето, процесът щеше да се проточи толкова дълго, че да изнерви дори богатия господин Девор, който би предпочел да отвлече момиченцето.
— Не, не се страхувах точно от това, въпреки че би трябвало — промълви Мати. — Страхът ми бе необясним, липсваше конкретен повод. Щом минеше шест часът, през пет минути поглеждах часовника и си мислех: „Този път мръсницата няма да я доведе. Този път ще я…“
Мати замълча. Почаках да продължи, но тя не продума, затова наруших мълчанието:
— Какво си мислела, че ще й стори?
— Казах ти, че не знам! — гневно възкликна тя. — Но с настъпването на пролетта страховете ми се усилиха. През юни не издържах и прекратих посещенията на Кира при дядо й. Тя не може да ми го прости. Сигурна съм, че на Четвърти юли бе предприела пътешествието по шосето само за да ми отмъсти. Почти не споменава дядо си, но често казва: „Какво ли прави сега бялата баба, Мати?“, или „Смяташ ли, че бялата баба ще хареса новата ми рокля?“. Друг път тичешком се доближава до мен, изтананиква „Кира, бира, спира, гира“ и моли да й дам шоколадче.
— Как реагира Девор?
— Побесня от гняв. Телефонираше ми по десет пъти на ден — отначало питаше къде е сгрешил, после започна да ме заплашва.
— С физическа разправа ли?
— Със съдебна. Заяви, че ще ме и я отнеме, че след прикключване на делото всички ще разберат каква лоша майка съм. Повтаряше, че нямам никакъв шанс, че единственото благоприятно разрешение за мен е „да позволиш на внучката ми да ме посещава, мътните те взели!“
Кимнах:
— Като ми разказваше как старецът те е помолил да не го отблъскваш, не можех да си представя, че същият човек ме е заплашвал по телефона, но сега съм убеден, че е бил точно той.
— Обадиха ми се и Дики Осгуд, както и неколцина от местните хора — продължи Мати. — Включително Ричи Латимор, приятелят на Ланс, който ме обвини, че осквернявам паметта на покойния ми съпруг.
— А Джордж Футман не те ли безпокои?
— От време на време виждам как минава с полицейската кола покрай караваната. Явно иска да покаже, че ме държи под око. Обаче никога не спира и не се отбива при мен. Преди малко ме попита дали Девор ме е заплашвал с физическа разправа — уверявам те, че колата на Футман ми действа като най-страшната заплаха. Страхувам се от него… всъщност напоследък се боя дори от сянката си.
— Въпреки че Кира вече не посещава дядо си, така ли?
— Да. Имам усещането, че ще се разрази гръмотевична буря, че ще се случи нещо ужасно. С всеки изминал ден чувството става все по-натрапчиво.
— Да ти дам ли телефонния номер на Джон Стороу?
Тя не отговори веднага. Сетне вдигна глава и кимна:
— Да. Благодаря ти от все сърце.
Номерът беше записан на розово листче, което бях пъхнал в джоба на панталона си. Извадих листчето и го подадох на Мати, ала тя не го взе. Пръстите ни се докосваха, а младата жена не откъсваше поглед от лицето ми, сякаш по-добре от мен разбираше какви са мотивите ми.
— Как да ти се отблагодаря? — попита и въпросът й потвърди подозренията ми.
— Разкажи на Стороу всичко, което разказа на мен. — Пъхнах листчето в ръката й и се изправих: — Това ми стига. Време е да тръгвам. Ще се обадиш ли, след като разговаряш с Джон Стороу?
— Разбира се.
Тръгнахме към моята кола. Преди да се кача, се обърнах към Мати. Стори ми се, че тя иска да ме прегърне в знак на благодарност. Кой знае какво щеше да последва, защото и двамата бяхме изпаднали в сантиментално настроение. Ситуацията беше мелодраматична, все едно бяхме герои от приказка, в която има и добро, и зло, и потиснати сексуални желания.
Откъм смесения магазин, намиращ се на хребета на хълма, проблеснаха фарове на кола, която се движеше към нас. Мати рязко отстъпи и дори скръсти ръце зад гърба си като дете, на което са се скарали. Колата отмина и мракът отново ни обгърна, но вълшебният миг (ако изобщо го е имало) бе отлетял.
— Благодаря за вечерята — казах. — Беше чудесна.