— Затова ли все е повтарял: „Предпочитам да не го правя“?
— Да. Представи си го като… като балон, пълен с горещ въздух. Само едно въже още го придържа към земята и това въже е професията му. Ала и то е прогнило, за което свидетелства увеличаващият се брой на задачите, които Бартълби „предпочита да не изпълнява“. Накрая въжето се скъсва и той отлита незнайно накъде. Доста потресаваща история, не мислиш ли?
— Една нощ го сънувах — промълви Мати. — Сънувах, че отварям вратата на караваната и го виждам да седи на стъпалата, облечен с износения си черен костюм. Забелязвам, че е много слаб и почти е оплешивял. Казвам му: „Моля, дръпнете се. Искам да просна прането“. А той отвръща: „Предпочитам да не го правя“. Романът наистина е потресаващ.
— Значи авторът е постигнал целта си — отбелязах и се качих в шевролета. — Обади ми се, след като разговаряш с Джон Стороу.
— Непременно. Готова съм на всичко, за да ти се отблагодаря.
„Готова съм на всичко.“ Господи, колко е млада и невинна, та с готовност подписва празен чек!
Свалих стъклото и й протегнах ръка. Тя силно стисна дланта ми, сетне промълви:
— Сигурно много страдаш за съпругата си.
— Личи ли?
— Понякога. — Още държеше ръката ми, но не я стискаше. — Когато четеше на Ки, изглеждаше едновременно щастлив и тъжен. Само веднъж съм виждала жена ти, но ми се стори много красива.
Сякаш ме поля леден душ.
— Кога си я видяла? И къде? — попитах нетърпеливо. — Спомняш ли си?
Тя се усмихна, сякаш въпросите ми й се сториха глупави:
— Разбира се, че си спомням. Видях я на игрището за софтбол същата вечер, когато се запознах с Ланс.
Бавно отдръпнах ръката си. През 1994 с Джо не бяхме летували в „Сара Лафс“, но сега разбирах, че жена ми е посещавала сама ТР-90. Идвала е тук един вторник в началото на юли и дори е гледала мача по софтбол.
— Сигурна ли си, че си видяла Джоана?
Мати се взираше в шосето. Знаех, че не мисли за съпругата ми. Готов бях да заложа къщата си, че мислите й са обсебени от Ланс. Всъщност това беше за предпочитане, защото ако ме погледнеше в този момент, щеше да разбере повече, отколкото ми се искаше.
— Да — промълви тя. — Сигурна съм. Бях с Джена Маккой и с Хелън Гиъри. Ланс тъкмо ми беше помогнал да изтегля затъналата количка и ме бе поканил на пица след мача. По едно време Джена прошепна: „Погледнете, това е госпожа Нунан“. А Хелън поясни: „Тя е съпругата на онзи писател, Мати. Виж колко е красива блузата й!“ Наистина беше красива — цялата на сини рози.
Спомних си, че Джо много обичаше тази блуза. Приемаше я като шега, защото не съществуват сини рози. Веднъж ми се хвърли на шията, притисна бедрата си към моите и извика, че била моята синя роза и че иска да я милвам, докато почервенее. Споменът накара сърцето ми да се свие от мъка.
— Стоеше зад телената ограда с някакъв мъж с кафяво спортно сако с кожени кръпки на лактите. Смееха се, но внезапно тя извърна глава и се втренчи в мен. — Мати замълча за миг. Гледах я как стои до колата, а червената рокля очертава извивките на тялото й. Тя вдигна косата си, задържа я за малко и я пусна да се разпилее на раменете й. — Наистина се взираше в мен, сякаш ме познаваше. Бях я видяла да се смее, но докато ме наблюдаваше, като че се натъжи. После мъжът я прегърна през кръста и двамата се отдалечиха.
Настъпи тишина. Чуваше се само песента на щурците и ръмженето на камион, преминаващ по шосето. Мати стоеше неподвижно, все едно виждаше сън наяве. После усети, че нещо не е наред и ме погледна:
— Казах ли нещо, което да ти причини мъка?
— Не. Но се питам кой е бил човекът с кафявото сако, който е прегръщал жена ми.
Тя колебливо се усмихна:
— Едва ли е бил любовникът й. Беше доста по-възрастен от нея… около петдесетгодишен.
„Какво значение има възрастта?“ — помислих си. Бях на четирийсет, но не пропуснах да забележа колко прелъстителна изглежда Мати с прилепналата червена рокля.
— Хей… шегуваш се, нали?
— Не съм сигурен. Напоследък не съм сигурен в абсолютно нищо. Но жена ми е мъртва, така че едва ли е от значение дали онзи мъж й е бил любовник.
Мати искрено се разтревожи:
— Ако съм те засегнала с нещо, извинявай.
— Все пак знаеш ли кой е бил придружителят й?
Тя поклати глава:
— Помислих го за летовник… може би защото носеше сако въпреки горещината, но със сигурност не беше отседнал в „Уорингтън“.
— Тръгнал си е заедно с Джоана, така ли?
— Да — с нежелание отвърна тя.
— Към паркинга ли се запътиха?
— Да — още по-колебливо отговори Мати.