Сигурен бях, че лъже. Не се осланях на интуицията си, а сякаш четях мислите на младата жена. Отново се пресегнах и хванах ръката й:
— Преди малко заяви, че си готова на всичко, за да ми се отплатиш. Ето че имаш възможност да се отблагодариш. Кажи ми истината.
Тя прехапа устни, сведе очи към ръката ми, която стискаше дланта й, после ме погледна в лицето:
— Беше доста едър мъж. Спортното сако му придаваше вид на преподавател в колеж, но нищо чудно да беше обикновен дърводелец. Косата му беше черна, имаше слънчев загар. Смееха се от сърце на нещо, ала когато жена ти ме видя, усмивката й помръкна. Мъжът я прегърна и двамата се отдалечиха. Не тръгнаха към паркинга, а към Улицата.
Тръгнали са към Улицата, по която са стигнали до „Сара Лафс“. Кой знае какво се е случило после.
— Не ми е споменавала, че е идвала тук през онова лято — промълвих.
Мати понечи да каже нещо, но очевидно не можеше да намери думи, с които да разсее съмненията ми. Пуснах ръката й. Вече съжалявах, че не съм потеглил преди пет минути.
— Майк, сигурна съм, че…
— Не си сигурна — прекъснах я. — Нито пък аз. Но лудо обичах Джоана, затова ще се постарая да забравя този епизод. По всяка вероятност обяснението е съвсем логично, само че никога няма да го науча. Не ми остава друго, освен да се примиря. Благодаря за вечерята.
— Няма защо. — Усещах, че тя ще избухне в сълзи, затова отново хванах ръката й и целунах опакото на дланта й. — Чувствам се като кръгла глупачка.
— Не си глупачка — промълвих, още веднъж й целунах ръка и натиснах педала за газта.
Така премина първата ми среща с жена след смъртта на Джоана.
По пътя в главата ми се въртеше старата поговорка, че дори най-близките хора никога не се опознават взаимно. Повтарял съм я много пъти, но за мен бе удар (ужасяващ като въздушна яма, в която самолетът попада неочаквано), когато установих, че се отнася и за мен. Спомних си как с Джо бяхме посетили гинеколожка — специалистка по стерилитета, тъй като след две години брак още нямахме дете. Лекарката ми обясни, че повечето ми сперматозоиди са мъртви, поради което съпругата ми трудно ще зачене.
— Сигурно ще си имате бебе без лекарска намеса — добави тя. — Здрави сте и животът е пред вас. Възможно е жена ви да забременее още утре или да речем след четири години. Едва ли ще имате куп деца, но със сигурност ще ви се родят едно-две бебета, ако продължавате с „гимнастиката“, при която става зачеването. — Лекарката широко се бе усмихнала: — И не забравяйте, че удоволствието е най-важно.
Не забравихме съвета й и не пропускахме случай да се любим (особено удоволствие ни доставяше сексът на канапето под изцъкления поглед на лоса Бънтър), но Джоана все не забременяваше. После най-неочаквано умря на нажежения от слънцето паркинг пред аптеката, а в чантата й намерих тест за бременност, който бе купила тайно също като пластмасовите бухали. Какво ли още е скрила от мен?
— Престани! — промърморих. — Престани да мислиш за това!
Ала предателските мисли продължиха да ме измъчват.
Влязох в кухнята и забелязах, че магнитните фигурки отново са се подредили в окръжност. В средата й се мъдреха три букви:
Б Е Р
Преместих Р-то нагоре и се получи „БРЕ“. Може би на вратата нямаше достатъчно букви, за да се изпише думата „добре“.
— Какво означава това? Похвала ли? — попитах на глас. — Предпочитам да не мисля по въпроса. — Погледнах към Бънтър с надеждата хлопката му да издрънчи, но останах излъган. Отворих пликчетата, които бях купил от смесения магазин и залепих буквите на вратата на хладилника. После отидох в северното крило, съблякох се и си измих зъбите. Докато се жабурех пред огледалото и правех гримаси като герой от анимационно филмче, се питах дали утре отново да се обадя на Уорд Ханкинс. Ще му кажа, че все още не съм открил прословутите пластмасови бухали и че се интересувам с кого се е срещала Джо през юли 1994 година. Какви ли срещи е записала в календара си? Под какъв претекст е напуснала Дери? После ще телефонирам и на Бони Амъдсън и ще я разпитам с какво се е занимавала Джо в месеците преди смъртта си.
„Остави я да почива в мир — дочух призрачния глас. — Каква полза да се ровиш в миналото? Представи си, че жена ти се е отбила в ТР след някое от поредните заседания на съветите, в които участваше. Срещнала е стар приятел и го е поканила в къщата на вечеря. Само на вечеря.“
„Случайно се е отбила в ТР, но е забравила да ми каже, така ли? — помислих си, изплюх разпенената паста за зъби и изплакнах устата си. — Не ми е казала нито дума!“
„Защо си толкова сигурен?“ — попита гласът. Тъкмо се канех да върна четката на мястото й, но ръката ми застина във въздуха. Призрачният глас имаше право. През юли 94 година бях толкова погълнат от романа си „Далеч от върха“, че ако Джо ми кажеше как е видяла Кинг Конг да танцува с кралицата на Англия, щях разсеяно да промърморя: „Радвам се, скъпа“ и да продължа да редактирам ръкописа.