— Глупости! — казах на изображението си в огледалото. — Нямаше да го направя.
Но отново се самозалъгвах. Истината е, че докато пишех поредния роман, бях сляп и глух за света около мен. Дори не четях вестници, само набързо преглеждах спортните страници. Напълно възможно е Джо да ми е казала, че се е отбила в ТР след съвещание на директорския съвет в Люистън или във Фрийпорт. Възможно е да е споменала, че случайно е срещнала познат от семинара по фотография, на който беше присъствала през 1991 година. Възможно е да е споделила, че този стар приятел са вечеряли на терасата на „Сара“ и че тя приготвила нейния специалитет от гъби. Възможно е да ми казала всичко това и да не съм чул нито дума.
И защо съм си въобразил, че мога да се доверя на Бони Амъдсън? Тя не бе моя приятелка, а на жена ми и навярно ревностно ще пази тайните, които Джоана й е доверила.
Но жестоката истина бе само една: Джо беше починала преди четири години. По-добре да не задавам въпроси, за да не науча неочаквани и неприятни факти.
Върнах се в кухнята с намерението да наглася брояча на кафеварката за седем сутринта. На вратата на хладилника ме очакваше ново послание:
Дълго се взирах в надписа, като се питах кой е подредил магнитните букви.
Питах се дали жена ми ме е лъгала.
После разместих буквите и отидох да си легна.
Глава 13
На осемгодишна възраст се заразих от едра шарка и едва не умрях. „Страхувам се да не те загубим“ — сподели веднъж баща ми и му повярвах, защото никога не преувеличаваше. Разказа ми как една нощ двамата с мама ме потопили във вана със студена вода — страхували се да не би сърцето ми да спре от шока, но били убедени, че ако не предприемат нещо, ще изгоря пред очите им от високата температура. Заговорил съм с висок, но монотонен глас за светещите същества, които били в стаята (майка ми решила, че са ангели, които са дошли да ме отнесат в отвъдното), а когато татко измерил температурата ми преди да ме потопят във ваната, живакът на термометъра се покачил до четириисет и един градуса. Повече не посмели да ми мерят температурата.
Не си спомням светещите фигури, ала в паметта ми се е запечатало странно преживяване, сякаш се намирах в зала, където едновременно се прожектират няколко филма. Светът стана еластичен и дори солидните стени се заогъваха. Хората (повечето изглеждаха високи като кули) тичешком влизаха и излизаха от стаята, а краката им ми се струваха ненормално къси. Говореха гръмко и гласовете им отекваха като ехо. Някой ми показваше бебешки обувки, които ми напомниха за по-малкия ми брат Сиди. После целостта на изображенията се наруши и те се превърнаха в отделни сегменти, като кренвирши, окачени на връвчица, намазана с отрова.
Оттогава бяха изминали трийсет и две години. Бях се разболявал неведнъж, но кошмарът, който бях преживял като малък, не се повтори. Не очаквах това да се случи, защото бях убеден, че бълнуват само болните деца, болните от малария и душевноболните. Но в нощта срещу 8 юли прекарах известно време в състояние на унес, досущ като онова, в което бях изпаднал в детството си. Сънищата ми и действителността се сливаха. Ще се постарая да опиша преживяването, ала едва ли ще успея да пресъздам съвсем вярно случилото се. Сякаш бях открил таен проход под стената, обграждаща света, и бях изпълзял от другата й страна.
Първо чух музика, изпълнявана на три-четири акустични китари, хармоника и един контрабас (може би контрабасите бяха два). Тактът се отмерваше от барабан, но звукът беше особен — все едно някой удря по празни тенекиени кутии. Сетне запя жена с контраалтов глас: пееше и едновременно се заливаше в смях, което бе някак зловещо. Веднага разбрах, че това е Сара Тидуел, чиито изпълнения никога не са били записани на плоча. Слушах как пее Сара Тидуел и Бога ми, беше страхотна:
Контрабасистите (наистина бяха двама) смениха ритъма и подхванаха игрива танцова мелодия, последвано от блестящо солово изпълнение на китара на Сън Тидуел.
В мрака проблесваха светлини, които ми напомниха за песента на популярната през петдесетте Клодин Кларк: „виждам светлините, виждам празничните светлини… червени, сини и зелени…“ И ето че наистина видях хартиените фенери, окачени на клоните на дърветата, издигащи се от двете страни на дървените стъпала, които водеха към брега на езерото. Празнична украса… разноцветни фенери, очертаващи в мрака загадъчни червени, сини и зелени окръжности.