Някъде над мен Сара пееше припева на песента за Мандерлей: „Харесваш ми, защото си силен, харесваш ми, защото си лош, харесва ми с теб да танцувам през цялата нощ“, ала гласът й постепенно заглъхваше. Навярно групата бе издигнала естрадата си на алеята, точно където Джордж Футман беше паркирал колата си, когато дойде да ми връчи призовката. Слизах по дървените стъпала, върху които играеха разноцветни петна, а нощните пеперуди неуморно кръжаха около полюшващите се хартиени фенери. Една бе успяла да проникне във фенера и сянката й изглеждаше чудовищно голяма… като сянката на прилеп. В сандъчетата, които Джо беше подредила от двете страни на стъпалата, растяха рози, чието ухание изпълваше мрака. Под светлината на хартиените фенери всички изглеждаха сини.
Сега музиката едва се долавяше. Сара продължаваше да пее и да се залива в смях, сякаш никога не е чувала по-забавен текст, но вече не различавах отделните думи. Много по-ясно чувах плискането на водата в каменистия бряг, глухото потракване на барабаните, задържащи сала на повърхността, и писъка на гмурец нейде в мрака. Някакъв човек стоеше на Улицата вдясно от стъпалата. Не виждах лицето му, само кафявото му спортно сако. Беше разкопчано, но закриваше част от надписа, щампован на тениската му, който изглеждаше така:
Но аз знаех какво гласи надписът… забелязали ли сте, че в сънищата всичко се случва като по магия? На тениската на непознатия пишеше: „НОРМАЛНА СПЕРМАТОГРАМА“. Текстът беше по-нелеп дори от тъпите послания на лепенките, с които Бъди Джелисън беше украсил „Вилидж Кафе“.
Събудих се. Бях в леглото си в северната спалня, а всичко, което бях чул и видял, е било насън… само дето имах усещането, че отново сънувам: хлопката на Бънтър дрънчеше, а в коридора стоеше някой. Дали е господин Нормална сперматограма? Не, не беше той. Върху вратата падаше сянка, която не беше на човешко същество. Бе някак изгърбена и като че нямаше ръце. Звънчето продължаваше да дрънчи. Седнах в леглото и притиснах към гърдите си смачкания чаршаф — бях сигурен, че това е съществото с мъртвешки саван, което е излязло от гроба, за да ме отвлече.
— Моля те, недей — прошепнах задавено. — Моля те, недей, моля те.
Сянката, открояваща се върху вратата, вдигна ръце. Чух Сара Тидуел да пее: „Само ще си потанцуваме със тебе, мили, само ще те завъртя напред-назад…“ Пееше и се заливаше в смях.
Проснах се в леглото и презглава се завих с чаршафа, като дете, което се крие под завивката, за да не види страшния таласъм… изведнъж се озовах на малкия плаж в подножието на дървените стъпала. Бях само по долни гащета и бях нагазил в езерото, а водата ми стигаше до глезените. Сянката ми се раздвояваше под оскъдната светлина на тънкия лунен сърп и на хартиения фенер с пленената нощна пеперуда. Човекът с кафявото спортно сако го нямаше, на неговото място стоеше пластмасов бухал, който се взираше в мен със стъклените си златисти очи.
— Хей, ирландецо!
Вдигнах очи и видях, че Джоана е застанала на сала. Навярно току-що беше излязла от водата, защото кичури коса прилепваха към страните й. Носеше сив бански костюм с червени кантове, същия, с който бе заснета на онази фотография.
— Доста време измина, ирландецо, какво ще кажеш?
— Не те разбирам — извиках, макар че много добре знаех за какво намеква.
— За това! — Тя стисна гърдите си толкова силно, че между пръстите й протече вода от банския костюм. — Хайде, ирландецо — продължи, а гласът й се разнесе едновременно встрани от мен и над мен, — ела, мръсник такъв, да вървим. — Дръпна чаршафа и с лекота го изтръгна от вцепенените ми пръсти. Затворих очи, но тя сграбчи ръката ми и я сложи между краката си. Докоснах кадифената цепнатина, а Джоана започна да масажира врата ми.
— Не си Джо — прошепнах. — Коя си?
Ала жената беше изчезнала. Намирах се в гората. Беше нощ, откъм езерото долитаха крясъците на гмурците. Вървях по пътеката към студиото на Джо. Невъзможно бе да сънувам, защото потръпвах от студения нощен въздух, а в босите ми ходила от време на време се забиваше камъче. До ухото ми изсвири комар и аз замахах с ръка, за да го прогоня. Бях по долни гащета и имах страхотна ерекция.
— Какви са тези номера? — възкликнах, когато видях в мрака постройката, където се помещаваше студиото на Джо. Обърнах се и видях на хълма „Сара“, не певицата, а къщата, чиято тераса надвисваше над тъмните води на езерото. — Какво се случва с мен?