Андрея Илиев
Торбалан
1.
Ник стана от леглото и с усилие се довлече до фотьойла. Шишето с уиски бе на масата. Наля си два пръстта, размисли и напълни чашата до половината. Погледна към хладилника — видя му се много далече.
Мария се завъртя като сита котка в чаршафите и се изправи — гола, бяла и съблазнителна. Премина като бриз през стаята, измъкна чашата от ръката на Ник и я сложи на масата.
— Ей, какво правиш? — жално протестира той.
Тя безцеремонно положи дупето си на краката му.
— Ужас — цъкна той…
— Ужас ли? — учуди се Мария. — Да не си болен?
— Защо да съм болен?
— Половината ден е едва минал, а ти май вече се опъваш…
Разфокусираните очи на Ник вече се събираха към един кафяв кръг на пет-шест сантиметтра от носа му.
— Не е това, което си мислиш — поясни той. — Ужасът е от друго.
— Какво?
— Забелязал съм, че всеки път след като седнеш на коленете ми гола, през портфейла ми минава булдозер.
Мария ядосано сложи длани на гърдите си и вдигна брадичка.
— Добре, че ме подсети… Трябва ми кола.
— Кола ли? — хлъцна Ник. — Кола?
— Тичам насам-натам като луда…
— Не!
— Ванчето има кола, Рачето има… Всичките ми приятелки…
— Катя и Валя са ти много добри приятелки, нали?
— Да.
— Е, те нямат коли. Дай пример с тях.
— Ник, ти ме експлоатираш.
— Тъй ли?
— И затова трябва да облекчиш малко живота ми.
— Животът ти е песен.
— Вярно. Тъжна песен.
Ник пресегна за чашата, при което зърното на лявата й гръд влезе в отворената му уста. Мария се дръпна, ама така, че да остърже преди това чак сливиците му. Той се спусна след изтърваното с пламнало лице.
— Ник…
— Ще помисля…
— А, не.
— Добре де.
— Какво добре?
— Можем да си позволим разходи за един велосипед.
— Велосипед ли? — скочи тя.
Ник протегна миролюбиво ръка.
— Чакай де.
— Колело, а? — сложи ръце тя на кръстта.
В този момент звънецът на вратата иззвъня.
2.
Ник скочи в дънките си и бързо мина в приемната. Трескаво оправи косата си и с подпетени обувки отвори вратата.
Отвън стоеше същество, което някога, в зората на своето създаване, е било планирано за жена. За жалост, след пет години следване и двайсет години работа бе такова толкова, колкото е растение стогодишна греда. С една дума — известната адвокатка Нери Панова.
— Здравейте, господин Шишманов.
Сякаш смачка в ръцете си вестник.
— Заповядайте, госпожице.
Тя влезе смело, защото явно знаеше, че няма мъж на Земята, който да й мисли… Абе да си мисли там нещо за нея. Огледа стаята — не я хареса. Понечи да седне на дивана, но там от край до край се търкаляха разни дреболии на Мария — несесер, тефтер, сутиен… На лицето й се изписа погнуса и само бързите реакции на Ник не й позволиха да се фръцне назад.
— Ето тук… тук седнете.
Тя се разположи предпазливо на предложения фотьойл, очаквайки всеки момент нещо да я захапе. Ник се настани зад бюрото си и я загледа, стараейки се да изкара от очите целия си наличен чар. И как — госпожица Нери на крака в кантората ти значеше поне хиляда долара хонорар.
— Няма да крия, господин Шишманов, че вие сте последния детектив, към когото прибягнах за услуга. — Тя замълча ефектно като на пледоария. — Но другите ми отказаха.
Ник кимна съчуствено и разбиращо — не на Нери, а на пачката банкноти, която се кипреше във фотьойла.
— Слушам ви.
— Имам клиентка, която ми е заръчала разследване.
Ник даде да се разбере, че целият е в слух.
— Моята довереница е имала тежко преживяване.
„Ако е грозна като теб — апострофира Ник мислено, — откъде ще дойде хубаво?“
— Преди четири месеца е изчезнало детето й. Може би сте чули…
В този момент вратата към стаята за почивка скръцна и оттам сияеща излезе Мария — за щастие, облечена. Носеше си и химикал. Седна безцеремонно на дивана или по-точно на сутиена си, взе си тефтера и даде да се разбере, че е готова да записва.
Госпожица Нери само вдигна по-високо брадичката си да не би случайно да оцапа погледа си.
— Това е секретарката ми…
Очите на адвокатката блeснаха презрително.
— Знам — рече с погнуса тя.
— Ще записва.
— Щом може да пише…
Ник понечи да укротява Мария, но тя също бе надушила пачката в зелено и пропусна репликата край ушите си.
— Та за случая писаха по вестниците — продължи адвокатката.
— Рядко чета вестници.
Госпожицата щеше да изтърве едно „личи си“, но преглътна с усилие.
— И по телевизията даваха.
— И новини не гледам. Много работа, госпожице. Дори време за моя сериал „Алф“ не ми остава.