Дойде друго цигане: дядото кибичел в градската градина. С облекчение се метна на колата. И там бе пълно със скучаещи дядковци. Обиколи алеите и за голямо разочарование на цигането, се върна пак на кафето.
Нямаше вече мадами, сервитьорката бе грозна и кривокрака… такаа. Съсредоточи се. Бе стигнал до… Защо се навърта в квартала на военните и край гимнастическата зала? Какво е общото между тях? В същото време пак си представи с крилца на рамената 130-килограмовия хипопотам Иван Славов — републикански шампион по вдигане на тежести… И се плесна по челото!
Сервитьорката веднага дотърча със сметката. Той ядосан я отпрати.
Ами да — представи си ангелите да са дебелаци като Иван Славов! Какви крила трябва да им окачват? А военните… Военните бяха предимно танкисти, най-голямото поделение тук бе танковата бригада! Ето! Ето връзката.
В този момент дотърча Васко.
— Бате, пред конната база…
7.
Беше невзрачно старче — дребно, почти джудже, с два-три небръснати от седмица косъма на върха на брадата и тесни раменца. Ходеше прегърбен и гледаше все в земята. Минаваш край него и заминаваш. След десет метра те спират и те карат да го опишеш — абсурд! Ако с нещо можеше да се запомни, това може би бе чантата — голяма за него, безцветна, но с особена форма. Приличаше на едновремешните коледарски торби.
Седеше на пейка пред конната база. Приличаше на уморен от работа и слънцето човек, намерил пристан под сянката на големите кестени. Нищо не го интересуваше. Просто си стоеше.
Цигането Васко нетърпеливо пристъпваше до колата. Ник прецени, че може да го демаскира и с голямо прискърбие се раздели със зелената красива банкнота. Единственото успокоение бе, че сто нейни посестрими бяха на пистата за засилване за скок в джоба му.
След около петнайсет минути от базата излезе тумба хлапета от различен калибър — от сукалчета до вече мераклии с пъпчасала мусурка.
Старчето излезе от нирваната си изведнъж. Стана и тръгна след тях — спокойно, бавно.
Ник подкара подире им.
Децата се хилеха, закачаха.
Без видимо да бърза или забавя ход старецът държеше постоянна дистанция от тях.
На кръстовището в другия край на базата светофарът го спря. Той се огледа неспокойно, извърна се и погледът му — благ, кротък — мина през Ник и колата.
Все така равно настигна тайфата и се залепи пак за тях.
На второто кръстовище също уцели червен светофар. Той се извърна. За миг спря поглед на колата и без да изчака зелено, мина наляво.
Ник пусна няколко коли пред себе си и също зави. Стори му се че мярна дребната фигурка напред. Даде газ.
Нищо.
Спусна се бързо в пресечките. Старчето се бе изпарило като кебапче на циганска софра.
Ник удари кормилото ядосан и спря. Изпсува, ама не му олекна.
Такаа. Дай да помислим. Значи конната база и гимнастическата зала. Плюс квартала на военните… Какво може да се направи?
Трябваше да бъде един ход напред. Ако в цялата каша имаше и един процент истина и това бе Торбалан от приказките, нямаше да стане със следене. Поне не по този начин.
И така, какво искаше тоя мурук? Дете. Пет-шестгодишно, което да става за жокей, гимнастик или танкист. В краен случай — и за ангел. Господи, каква бъркотия! Торбалан, ангели, рай… „И аз съм за лудница“ — мрачно констатира Ник. Та така… Изведнъж му светна. Гениалните мисли наистина идват като светкавици и ако не ти счупят главата, вършат работа. Детето! Където е детето, там ще дойде и Торбалан!
Ник пришпори колата към кантората. Мария тъкмо бе пуснала телевизора.
— Бързо!
— А, не! — извика тя и си събу чехлите.
— Какво?
— Не искам.
Обаче си свали часовника.
— Какво, глупачке?
— Знаеш… За днес стига.
И разкопча първото копче на блузата си.
— Абе, я се обличай и обувай, че работа ни чака!
Мария зяпна.
— Работа? По това време?
— Какво му е на времето? Трябва да се работи — инак откъде пари за тико!…
8.
В осем вечерта, когато истинските мъже вече привършваха с ракията и салатката и с надежда поглеждаха към хладилника за студената бира, Мария звънна на треньора на гимнастиците. Представи се за журналистка от столицата, която прави филм за малки деца-спортисти. Дали има при него шестгодишни момченца? Оня забрави неприязънта си и отговори, че повечето са седемгодишни… Не, трябвало да са пет-шестгодишни… Има, естествено, талантите в гимнастиката започват рано. Е, тренират по-малко от другите…
— Колко са? — запита Мария с лошо предчувствие.
Ами ако са десетина? Отиде й вечерта!
— Двама.
— Трябва ни дете, за предпочитане скандинавски тип.