Оня Шаро нямаше обаче прадстава какво се има предвид под скандинавско.
— Всички — вика — са българчета!
— Не ме разбрахте, господине. Имам предвид да е много рус.
— Аа… Има, има! Едното е такова. Другото е цигане от квартала.
— Ромче — поправи го авторитетно Мария. — Къде живее?
— Абе ромчетата къде живеят?… Де да знам… Сигурно в циганската махала…
— Не, интересува ме русият ви възпитаник.
— Иван Георгиев.
— Бихте ли ми казали къде живее?
— Не знам… Бащата е сержант… Значи във военния квартал.
— Ще бъде ли удобно да дойдем утре за снимки в залата?
Остави го с мечти за прожектори и камери. Сигурно не е кусал бирата…
Второто обаждане бе до треньора на жокеите. Той бе много дръпнат и дори телевизията не го умилостиви. С хиляда ченгела успя да извади от устата му, че с деца на такава възраст не работят.
Мария „гръмна“ напосоки.
— Днес минах край базата и видях малко дете. Едно такова русо…
Оня помълча, главата му сигурно щеше да гръмне от мислене и по едно време май се плясна по главата, защото се чу нещо като удар по конска задница.
— А, това требе да е детето на Васил.
— Кой е тоя Васил?
— Наш състезател. Васил Попов.
Мария му се извини и затвори.
— Сега военните ли са наред? — въздъхна тя.
Ник се почеса по брадата. Доколкото знаеше, във Военния квартал живееха поне пет хиляди души. Всички бяха млади и дребни, а половината от децата — руси. Поне няколкостотин бяха момченца на пет-шест години.
— Мисля, че трябва да се появи при гимнастиците. Затова аз ще отида там, а ти пред конната база.
9.
Ник се бе скрил в един от блоковете срещу гимнастическата зала. Кибичеше на площадката между третия и четвъртия етаж и гледаше през прозореца.
Някъде към дванайсет старчето изникна като от нищото. Ей така — нямаше никой; изведнъж се материализира под липата пред блока. Малък, кротък, неземен в своята благост… Стоеше и си гледкаше. Единственото, което го идентифицираше, бе голямата сива чанта на рамото му.
Няколко минути след това от залата излязоха децата. Вървяха накуп, боричкаха се и писукаха като врабчета. Хоп… едно започна да изостава. Онова, русото. Иван Георгиев. Спря. Обърна се на ръба на тротоара с лице към блока. Изчака да мине жълт форд и бавно тръгна да пресича улицата.
Дядката бе застанал на края на плочките и го гледаше унесено.
Всичкият ток на АЕЦ-Козлодуй се стовари върху Ник и той се юрна стремглаво по стълбите. Когато след секунди бе долу, там нямаше нито старец, нито дете. Празна улица. Гола улица.
Скочи в храстите вдясно — нищо. После вляво. Там имаше двайсетина квадрата открито място.
Бяха там. Чантата бе отворена и на тревата. Детето тъкмо вдигаше второто си краче да влезе в нея.
— Нее! — изрева Ник.
Видя го как потъва като с асансьор надолу.
Ник извади огромния колт от колана си.
Старчето се обърна спокойно към него. За миг щеше да потъне в сините му добри очи, с усилие отмести погледа си към краката му. Отмалата изчезна тутакси.
Бе вдигнал единия си крак, обут в сандал, към ръба на чантата.
— Не си и помисляй — предупреди Ник.
Старчето послушно върна крака си на тревата.
— Къде е Иван?
— Няма Иван.
Благ, равен глас.
— Извади го от чантата.
Гледаше го замечтано. Ник с усилие върна погледа си надолу.
— Не може. Това, което е влязло тук, не може да се върне.
— Трябва да може — заинати се Ник.
— Н-не.
— Обърни чантата.
Старчето с готовност я вдигна, обърна я с отвора надолу и я изтупа.
Нищо.
— Къде е момчето? — преглътна шумно Ник.
— На добро място — поклати глава старецът. — Искаш ли да го видиш?… Надникни в чантата.
И той направи крачка към детектива.
— Не мърдай! — предупреди Ник.
— Нали искаш да го видиш?
— Къде го скри?
— Казах ти — на добро място. Вие му викате Рая.
— Глупости.
— Да — кимна старчето. Не е Рая. Там животът за нас е едно безкрайно слугуване. Аз изкарах шесдесет и две години. „Свърши това!“ — хвърчиш. „Сега направи това“ — хврък… „Донеси еди-какво си“ — пак литваш… „Попей ми!“ — пея, а ми се плаче…
— За какво? — преглътна пак Ник.
— За хляб. Много обичам хляб. Там има само мед и масло… И нектари с много витамини.
— Кой си ти? — ядоса се Ник.
— Не помня. Взели са ме много малък.
Луд! По-луд от Глория!
— Кой те е взел, бе?
— Предишният пенсиониран ангел или както във вашия свят го наричате — Торбалан.
Ник се поотпусна.
— Ти досега в коя лудница беше?
Старчето трепна, погледна го внимателно и направи крачка към него.